— В Колорадо бързо отварят летищата след буря.
— Щом казваш, щом казваш. Би ли ме взел със себе си? — Той кимна към пазача. — Сам ме свали с електромобила за голф, а в будката има реотанова печка, но сега много лесно измръзвам, даже в такъв пролетен ден. Помниш ли как наричахме пролетния сняг, Джейми?
— Торът на бедняка — отговорих аз. — Моля, настанявай се.
Залитайки, Джейкъбс заобиколи предницата на колата и когато Сам се опита да го подхване, енергично го отблъсна. Въпреки лицевата пареза и силното куцане той изглеждаше пъргав и бодър. „Човек, изпълняващ мисия“ — хрумна ми.
Той с облекчение се отпусна на седалката, включи парното и разтърка кокалестите си длани пред решетката, все едно се грееше на жив огън.
— Дано не възразяваш.
— Разполагай се както ти е удобно.
— Пътят не ти ли прилича на отбивната за „Ключалките“? — попита ме той, продължавайки да разтрива ръце. Звукът беше неприятен, като шумолене на хартия. — На мен — да.
— Ами… като изключим това. — Посочих вляво, където някога имаше ски писта със средна трудност, наречена „Мъгливата пътека“. Или май беше „Мъгливия завой“? Сега един от кабелите на лифта се беше скъсал и няколко кабинки се подаваха от голяма снежна пряспа, която вероятно нямаше да се стопи още пет седмици, освен, разбира се, ако времето не се задържеше топло.
— Безобразие — съгласи се Джейкъбс, — но няма смисъл да го ремонтирам. Ще наредя да демонтират всички лифтове, щом снегът се разтопи. Мисля, че дните ми на скиор са отминали безвъзвратно. Идвал ли си някога тук като малък, Джейми?
Бях идвал пет-шест пъти — мъкнех се с Кон, Тери и техните приятели от равнината, но в момента не ми беше до светски разговори.
— Тя тук ли е?
— Да, пристигна по обяд. Докара я приятелката ѝ Джени Ноултън. Надявали се да бъдат тук още вчера, но в Мейн бурята била много по-силна и ги забавила. И преди да си задал следващия си въпрос — не, не съм я излекувал. Клетницата е омаломощена. Утре ще има време и да я излекувам, и да се видите. Но ти можеш да я видиш още днес, ако пожелаеш, докато тя вечеря с жалките трохи, които е в състояние да преглътне. Ресторантът е оборудван със система за видеонаблюдение.
Щях да му кажа мнението си по въпроса, но той вдигна ръка:
— Мир, приятелю. Не аз поставих камерите: бяха тук, когато закупих комплекса. Предполагам, че с тях предишната администрация е следяла работата на персонала. — Сега кривата му усмивка стана ехидна. Може би само така ми се струваше, но едва ли.
— Тържествуваш ли? — попитах го аз. — Доволен ли си, че насила ме доведе тук?
— Разбира се, че не. — Той извърна поглед към топящите се преспи от двете страни на пътя. После се обърна към мен. — Впрочем… не е изключено. Мъничко. Последния път ти се държа толкова надуто. Толкова високомерно.
Сега не чувствах никаква надутост или високомерие. Чувствах се хванат в капан. В края на краищата бях тук заради една жена, която не бях виждал от четирийсет години. Жена, която сама беше избрала съдбата си, купувайки я кутия по кутия от близкия магазин. Или в аптеката на Касъл Рок, където можеше да си купиш цигари от предния щанд. Ако наистина ти трябваха лекарства, трябваше да се разходиш чак до дъното. Пълна подигравка! Представих си как оставям Джейкъбс пред хотела, след което обръщам колата и просто си отивам. Тази мисъл криеше някаква извратена привлекателност.
— Наистина ли би допуснал тя да умре?
— Да. — Той продължаваше да се грее на решетката. Въображението ми нарисува друга картина: хващам ръката му и чупя сгърчените пръсти, все едно са солети.
— Защо? Защо, по дяволите, така си се вкопчил в мен?
— Защото си моя съдба. Мисля, че го разбрах още първия път, когато ти си играеше на двора и строеше хълм от пръст. — Той говореше с търпеливата интонация на истински вярващ. Или на лунатик. Кой знае, може и да няма разлика. — Окончателно се убедих, когато ти се появи в Тулса.
— С какво се занимаваш, Чарли? За какво съм ти нужен през лятото? — Не за пръв път го питах, но имаше други въпроси, които не се решавах да задам. Колко е опасно? Знаеш ли? Вълнува ли те?
Той сякаш обмисляше дали да ми отговори, или не… но всъщност никога не ми е било ясно какво се мъти в главата му. Тогава се показа курортът „Козя планина“ — по-голям от „Ключалките“, но модернистично ъгловат и грозен. Осакатен Франк Лойд Райт101. На богаташите, идвали тук през шейсетте да се развличат, навярно е изглеждал модерен и дори футуристичен. Сега комплексът приличаше на кубистичен динозавър със стъклени очи.