Някога, много отдавна, между момиче и момче пламнаха силни чувства; двамата се влюбиха един в друг с пламенността, на която са способни само хлапетата на тази възраст. След няколко години се любиха в порутена хижа под грохота на гръмотевиците и проблясващите мълнии — като в романче от Виктория Холт. С течение на времето Чарлс Джейкъбс попречи и на двамата да станат жертви на лошите си навици. Бях му двойно задължен. Сигурно разбирате, че можех да спра дотук, обаче така щях да пропусна много по-важно откровение: бях и любопитен. Исках да видя как той отваря кутията на Пандора и наднича вътре.
— Да не си решил да се пенсионираш и те е шубе да ми кажеш, та затова увърташ? — подхвърли Хю, обаче тревогата в погледа му противоречеше на шеговития му тон.
— Не, разбира се. Моля те за два месеца отпуска. Може да отсъствам и само шест седмици. Искам да се видя с близките си в Мейн, че току-виж е станало твърде късно. Вече не съм първа младост.
Отново излъгах. Нямаше да припаря до семейството си — къщата беше прекалено близо до Козя планина.
— Хлапак си още — кисело промърмори той. — А моите годинки през есента ще станат колкото тромбоните в оная песен на Мередит Уилсън103. Пролетта Муки ритна камбаната. Ако и ти ме зарежеш, май ще се наложи да спусна кепенците завинаги — добави и тежко въздъхна. — Поне да имах наследници, че да ме заместят, ама тия неща рядко се случват в живота. Тъкмо се надяваш да поемат юздите на семейния бизнес, те ти изтърсват: „Съжалявам, татко, но с онова наркоманче, дето го мразеше, защото ходех с него в гимназията, заминаваме за Калифорния да правим дъски за сърф, снабдени с уайфай.“
— Ако си си излял душата, ще ми кажеш ли…
— Да, да, непременно се върни към корените си. Играй на „пържоли“ с малката си племенница и помогни на брат си да стегне поредния „класически“ автомобил. Знаеш как е тук лете.
Знаех — беше мъртъв сезон. През лятото дори най-скапаните групи са затрупани с участия и докато свирят в барове и на петдесетина фестивала в Колорадо и в Юта, не им е до студийни записи.
— Джордж Деймън сто на сто ще те посети — казах. — Върна се на сцената с гръм и трясък.
— Да, бива си го — кимна Хю. — Единственият в Колорадо, дето може да докара „Ще те виждам“104 да звучи като „Бог да благослови Америка“.
— Може би е дори единственият в света — отбелязах. — Имал ли си отново призматични видения?
Хю озадачено ме изгледа:
— Не. Откъде ти хрумна да ме питаш?
Свих рамене.
— Нищо ми няма — добави той. — Само дето нощем ставам по няколко пъти да пусна една вода — толкова малко, че ще се побере в кафена чашка, — ама това си е от възрастта. Въпреки че… искаш ли да чуеш нещо смешно? Всъщност за мен е доста страшничко.
Не знаех дали искам, обаче реших, че трябва. Беше началото на юни и макар Джейкъбс още да не се беше обадил, знаех, че ще позвъни.
— Много често сънувам едно и също — заразказва Хю. — Не съм тук, а в родната си къща в Арвада. Някой потропва на вратата. Не, не потропва, а удря по нея. Не искам да отворя, понеже знам, че е майка ми, а тя е мъртва. Глупаво е, защото тогава тя беше здрава като бик, обаче аз знам, че не е жива. Неохотно се затътрям по коридора — не искам да се доближа до вратата, обаче краката ми се движат — знаеш как е в сънищата. Майка ми вече с все сили блъска с юмруци и аз се сещам за един разказ на ужасите, който четохме в гимназията в час по литература. Май се казваше „Августовска жега“.
„Грешиш — помислих си. — Казва се «Маймунска лапа». В този разказ блъскат по вратата.“
— Посягам към дръжката и се събуждам плувнал в пот. Според теб какво означава този кошмар? Дали подсъзнанието не ме подготвя за слизането ми от сцената?
— Нищо чудно — промърморих машинално, защото се бях отплеснал. Мислех за друга врата. Малка, обвита с мъртъв бръшлян.
Джейкъбс се обади на първи юли. Бях в едно студио и обновявах програмата на „Епъл Про“. Като чух гласа му, седнах пред пулта и се загледах през стъклото в звукоизолираната репетиционна, в която имаше разглобен комплект барабани.
— Наближава моментът да си изпълниш обещанието — каза, леко заваляйки думите, сякаш беше пиян… макар никога да не го бях виждал да пие нещо по-силно от черно кафе.
103
„Седемдесет и шест тромбона“ — най-известната песен от мюзикъла „Музикантът“ (1957), заснет като телевизионен сериал през 2003. Често се изпълнява от военни оркестри. — Б.пр.
104
Популярна песен, написана от Сами Фейн през 1938 и впоследствие изпълнявана от редица прочути певци, сред които са Рей Чарлс, Сара Вон, Нийл Седака, Уили Нелсън и много други. — Б.пр.