— Добре — отвърнах спокойно. И защо не? Нали очаквах обаждането. — Кога искаш да съм там?
— Утре. Най-късно вдругиден. Предполагам, че няма да искаш да останеш с мен в курорта… поне отначало…
— Позна!
— … обаче искам да си наблизо. И като те повикам, да пристигнеш максимум до един час.
Думите му ме подсетиха за още един разказ на ужасите, озаглавен „О, свирни и при теб ще дойда аз!“105.
— Дадено. Само още нещо, Чарли.
— Да?
— Отпускам ти два месеца, нито ден повече. Каквото и да се случи, след Деня на труда ще се разделим.
Джейкъбс не отговори веднага, обаче чувах затрудненото му дишане, което ми напомни за Астрид в инвалидната количка.
— Ами… шъгласен съм.
„Шъгласен?“
— Добре ли си? — попитах.
— Пак получих инсулт. — („Иншулт“). — Може да говоря неясно, но те уверявам, че мисълта ми е ясна като преди.
„Пастор Дани, изцели себе си“ — помислих си за пореден път.
— Държа да те информирам, Чарлс: Робърт Ривард е мъртъв. Сещаш ли се кой е? Онова момче от Мисури. Обеси се.
— Много съжалявам — промърмори той, но гласът му не издаваше съжаление, пък и не си направи труда да ме попита за подробностите. — Обади се, като пристигнеш, за да знам къде си. И запомни — искам да си на час път от мен.
— Добре. — Прекъснах връзката.
Няколко минути останах в необичайно тихото студио, взирайки се в рамкираните обложки от плочи на стените, после набрах номера на Джени Ноултън в Рокланд. Тя отговори още на първото позвъняване.
— Как се чувства нашата приятелка? — попитах.
— Отлично. Сложи някое и друго килце и извървява по километър и половина на ден. Изглежда с двайсет години по-млада.
— Имаше ли странични ефекти?
— Не. Нито припадъци, нито сомнамбулизъм, нито амнезия. Спомените ѝ за събитията в курорта „Козя планина“ са доста оскъдни, което според мен е чудесно. Права ли съм?
— А ти добре ли си, Джени?
— Да, но е време да тръгвам. Днес в болницата е много натоварено. Слава богу, че скоро излизам в отпуска.
— Нали няма да оставиш Астрид сама? Не бива да…
— Не, разбира се, откъде ти хрумна? — възрази тя, но ми се стори изнервена от нещо. — Джейми, търсят ме по пейджъра. Тръгвам си.
Останах пред пулта още малко. Взирах се в обложките от плочи… всъщност вече бяха компактдискове, големи колкото пощенски картички. Спомних си нещо, което се случи малко след като получих за рождения си ден първия си автомобил — форд „Галакси“, модел 66-та. Бях зад волана, Норм Ървинг седеше до мен и ме подкокоросваше да дам газ до дупка на трикилометровата отсечка от шосе № 9, която наричахме „пистата“, за да видим колко ще издаяни возилото. Като вдигнах сто и двайсет, предницата се затресе, обаче не исках Норм да ме помисли за шубе (когато си на седемнайсет, е адски важно да не те вземат за шубе), затова продължих да натискам газта. При сто и трийсет вибрациите престанаха. При сто и петдесет усетих как колата придобива опасна лекота, сякаш щеше да полети, и разбрах, че всеки момент ще загубя контрол над волана. Съобразих и не ударих спирачки (татко ме беше научил, че при висока скорост това неминуемо води до катастрофа), само леко отпуснах газта и автомобилът започна да забавя.
Де да можех и сега да направя същото.
След чудотворното изцеление на Астрид си бях взел стая в хотел „Ембаси Суитс“ до аерогарата, който се оказа доста приличен, затова отново се регистрирах там. Мина ми през ума да изчакам обаждането на Джейкъбс в „Касъл Рок Ин“, обаче рискът да се натъкна на стар познайник (например на Норм Ървинг) беше твърде голям. Който и да ме видеше, на бърза ръка щеше да информира брат ми Тери. Той пък щеше да ме попита какво ме води в Мейн и защо не му гостувам — въпроси, на които не исках да отговоря.
Времето минаваше. На Четвърти юли наблюдавах фойерверките от портландския крайбрежен булевард заедно с хиляди други хора, възторжено възклицаващи, когато в небето над тях избухваха макове, хризантеми и диадеми, отразяваха се в залива Каско и се полюшваха с вълните. През следващите дни посетих зоопарка в Йорк, Музея на трамваите в Кенебънкпорт и фара на нос Пемакид. Разгледах портландския Музей на изкуствата, където бяха представени творбите на три поколения от фамилията Уайът, и гледах дневното представление на „Историята на Бъди Холи“ в театър „Оганкит“ — човекът в главната роля играеше и пееше добре, но в никакъв случай не беше Гари Бъзи, изпълнил ролята на Бъди в едноименния филм. Тъпках се с омари, докато стигнах дотам да не искам да видя омар до края на живота си. Правих си дълги разходки по каменистия бряг. Два пъти седмично посещавах „Милион книги под един покрив“ в мейнския търговски център и си купувах романчета, с които вечер се приспивах. Не се разделях с мобилния си телефон, обаче Джейкъбс не се обаждаше. Няколко пъти се изкуших аз да му позвъня, после си казах, че сигурно съм откачил. Защо да дразня лъва, когато спи?
105
Заглавието на разказа от М. Р. Джеймс, написан през 1908, е и заглавие на стихотворение от Робърт Бърнс. — Б.пр.