Пътният инцидент много приличаше на онзи, при който бяха убити съпругата и момченцето му. Тогава си мислех, че той го осъзнава, сега обаче не съм толкова сигурен. Понякога линиите на съдбите ни твърде много се сближават.
— Кемперът се движел по дясното платно вместо по лявото. Предполагам, че Франклин е попрекалил с бирата или с виното и е забравил, че в Ирландия движението е обратно. Мисля, че същото се е случило с един американски актьор… не се сещам за името му.
Аз го знаех, но не си направих труда да му го кажа.
— В болницата на няколко пъти прелели кръв на Мери. Сещаш ли се накъде бия? — попита и като поклатих глава, обясни: — Кръвта била заразена, Джейми. С прион — патологична белтъчна молекула, — причиняващ болестта на Кройцфелд-Якоб, наричана още „луда крава“.
Отново се чу гръм. Този път не приличаше на заплашително мърморене, а беше доста силен.
— Мери била отгледана от леля си и чичо си. Завършила гимназия с отличие, започнала работа като помощничка в адвокатска кантора, записала се в колежа, за да учи право, но след два семестъра напуснала и се върнала в кантората. Било през две хиляди и седма. Мери била заразена, но болестта се развила едва през миналото лято, когато се появили симптоми, наблюдавани при наркоманите и при страдащите от нервно разстройство. Мери напуснала работа и, разбира се, закъсала с парите. През октомври 2013 започнали физическите отклонения — миоклония106, атаксия107, припадъци. Прионът вече разяждал мозъка ѝ. Едва след като ѝ направили лумбална пункция и ядрено-магнитен резонанс, се изяснило кой е виновникът.
— Господи! — изпъшках. Спомних си някогашна новинарска емисия, която бях гледал в мотел по време на поредното си турне, и кадрите се бяха запечатили в паметта ми: разкрачена крава лежи в мръсен обор, главата ѝ е клюмнала, очите ѝ са забелени, тя жално мучи, защото не може да се изправи.
— Господ не може да помогне на Мери Фей — промълви Джейкъбс.
— Ти обаче можеш.
Чарли само ме изгледа (погледът му ми се стори някак особен), после обърна глава и се втренчи в притъмняващото небе:
— Помогни ми Джейми. Няма да пропусна срещата си с мълнията. Чакам я цял живот. — Посочи махагоновата кутия и добави: — Вземи я. Вътре има нещо, което ще ми потрябва.
— Вълшебни лостчета вместо вълшебни пръстени.
Той поклати глава:
— Не и този път.
Взехме асансьора. Джейкъбс докуцука до фоайето, отпусна се на стол до незапалената камина и ми нареди:
— Отиди в склада в дъното на коридора в източното крило. Там ще намериш нещо, което досега избягвах.
„Нещото“ се оказа старомодна инвалидна количка с плетена седалка и с метални колела, които пищяха като прокълнати души. Докарах я във фоайето и помогнах на Чарли да се качи на нея. Той протегна ръце за махагоновата кутия; дадох му я, макар и доста неохотно, и видях как я притисна до гърдите си, сякаш беше бебе. Хванах ръчките на инвалидната количка и докато я прекарвах през ресторанта на път към кухнята, Джейкъбс поднови разказа си. Всъщност първо ми зададе въпрос:
— Знаеш ли защо госпожица Фей се е отказала от следването?
— Защото се е разболяла.
Той неодобрително поклати глава:
— Явно не си слушал внимателно. По това време болестта още не се била развила.
— Може би е решила, че правото не ѝ допада. Или се е издънила на изпитите.
— Нито едното, нито другото. — Той се обърна към мен и ми намигна като дърт развратник. — Мери Фей е съвременна героиня, самотна майка. Сега синът ѝ Виктор е на седем години. Не съм го виждал — тя не ми позволи, — обаче ми показа негови снимки, докато разговаряхме за бъдещето. Напомни ми за моето момченце.
Стигнахме до вратата към товарната рампа, обаче аз не я отворих.
— Детето също ли е болно? — попитах.
— Не. Не още.
— Ще се разболее ли?
— Не може да се каже със сигурност. Кръвните проби са отрицателни. Поне засега. — Отново избоботи гръмотевица. Усилващият се вятър разтърси вратата и засвири в стрехите. — Хайде, Джейми. Нямаме време за губене.
Дори да си помагаше с бастуна, Чарли не можеше да слезе по стръмните стълби на товарителната площадка, затова го свалих на ръце. Бях поразен — беше станал лек като перце. Настаних го на дясната седалка на количката за голф и седнах зад кормилото. В момента, в който се отклонихме от чакълената пътека и излязохме на наклонената поляна зад хотела, чухме поредния гръм. Загледах се в облаците на запад, напомнящи на лилаво-черни камари, и видях как мълнии прорязаха на три места подутите им търбуси. Беше ясно, че бурята няма да ни отмине, и когато връхлетеше, щеше да разтърси света ни.