„Така твърдиш ти — казах си. — Но дали да ти вярвам?“
Блесна светкавица, разнесе се силен гръм. Миг преди това чух тихо щракане. И Джейкъбс го чу.
— Настъпи моментът, Джейми. Какво решаваш — идваш ли с мен, или си тръгваш?
— Ще дойда — прошепнах. — И ще се моля опитът да е неуспешен. Защото това не е експеримент, Чарли, а дяволско дело.
— Мисли си каквото щеш и се моли колкото си искаш. Може пък молитвите да ти помогнат повече, отколкото помогнаха на мен навремето… макар че е малко вероятно.
Отвори вратата и аз го последвах в стаята, в която беше умряла Мери Фей.
XIII
Големият прозорец в стаята, в която беше умряла Мери Фей, гледаше на изток, но бурята вече бушуваше с пълна сила и през стъклото се виждаше само тъмносребриста завеса от дъжд. Светлината на нощната лампа не прогонваше сенките, загнездили се в помещението. Неволно се блъснах в писалището, което беше споменал Джейкъбс, обаче не се сетих за револвера в най-горното чекмедже. Вниманието ми беше приковано към мъртвата жена на болничното легло. Виждах я добре, защото мониторите бяха изключени и стойката за системите беше преместена в ъгъла.
Мери беше красива. Смъртта беше заличила следите от болестта, поразила мозъка ѝ, и лицето ѝ — бяло като алабастър, обрамчено от разкошна тъмнокестенява коса — беше като релефно изображение върху камея. Очите ѝ бяха затворени, гъстите мигли докосваха страните ѝ. Беше завита до раменете с чаршаф, ръцете ѝ бяха скръстени отгоре на гърдите ѝ. Строфи от стихотворение, изучавано в час по литература в дванайсети клас, мелодично отекнаха в ума ми: „Косата ти — от хиацинт, лицето ти — божествено… подобно статуя стоиш…“108
Джени Ноултън стоеше до вече ненужния апарат за командно дишане и кършеше ръце.
Пак блесна светкавица и за миг освети железния стълб, забит в гранитната скала преди бог знае колко време, за да отправял предизвикателства към бурите.
Джейкъбс ми подаде кутията:
— Помогни ми, Джейми. Не бива да губим нито миг. Вземи кутията и я отвори. Останалото е моя работа.
— Недей — промълви Джени. — Остави я да почива в мир, за Бога!
Може би Чарли не я чу заради барабаненето на дъжда и воя на вятъра. Аз пък се престорих, че не съм я чул. Тъкмо така се обричаме на проклятие — правим се, че не чуваме гласа, който ни моли да престанем. Докато не е станало прекалено късно.
Отворих кутията. Вътре нямаше нито лостчета, нито пулт, а метална диадема, тясна като каишката на официална момичешка обувка. Джейкъбс я извади внимателно, почти благоговейно, и леко раздалечи краищата ѝ. Видях я да се разтяга, а при следващата светкавица, отново предшествана от тихо изпукване, по диадемата пробяга зелена светлина и за миг мъртвото парче метал заприлича на нещо друго. Може би на змия.
— Госпожице Ноултън, вдигни главата на Мери — нареди Джейкъбс.
Джени поклати глава — толкова силно, че косата ѝ се разпиля.
Той въздъхна:
— Тогава ти го направи, Джейми.
Приближих се до леглото, чувствайки се като човек, който сънува. Мислех си за Патриша Фармингдейл, която си сипала сол в очите, за да се ослепи. За Емил Клайн, който ял пръстта от двора на къщата си. За Хю Йейтс, наблюдаващ как на мястото на вярващите в църковния шатър на пастор Дани се появили грамадни мравки. „Всяко изцеление си има цена“ — казах си.
Поредно изпукване, поредна мълния, последвана от гръм, който разтресе къщичката. Нощната лампа угасна. За миг стаята потъна в мрак, после забуча генератор.
— Побързай! — с треперещ от болка глас извика Чарли. Дланите му бяха изгорени от диадемата, но не я пускаше. Беше последният му проводник, последният му канал към potestas magnum universum и бях сигурен (и тогава, и сега), че нямаше да я пусне дори ако загине от токов удар. — Повдигни главата ѝ, преди мълнията да удари железния стълб!
Подчиних се. Кестенявата ѝ коса сякаш се стече от съвършеното (и съвършено неподвижното) ѝ лице и образува тъмно езерце върху възглавницата. Джейкъбс застана до мен и се наведе, задъхвайки се от вълнение. От устата му лъхаше мирис на старост и на болест. Хрумна ми, че ако беше изчакал няколко месеца, лично щеше да изследва отвъдното. Само че желанието му беше друго. Всяка утвърдена религия се основава на свещена загадка, която поддържа вярата и заради която фанатично вярващите са готови да загинат от мъченическа смърт. Искаше ли Джейкъбс да разбере какво има зад вратата към Царството на смъртта? Да. Но (вярвам го с цялото си сърце) имаше и друго, още по-силно желание — да оскверни загадката. Да я извади на светло, пред очите на всички и да закрещи: „Вижте за какво са били кръстоносните ви походи и убийствата в Божието име! Хубавичко я разгледайте! Е, харесва ли ви?“
108
„На Елена“ — стихотворение, което Едгар Алан По е посветил на майката на приятел от детинство. Предполага се, че той прави алюзия с дъщерята на Зевс и Леда — неземно красивата Елена, станала причина за Троянската война. — Б.пр.