— За Джейми вечността е около пет дни — обади се Кон. Беше десетгодишен, слабичък (макар че после наедря) и още тогава проявяваше интерес към науката.
— Много умно, Конрад — намеси се татко. Беше с чист гащеризон, готов за работа. На левия му преден джоб със златист конец беше избродирано името му „РИЧАРД“, а на десния пишеше „ТЕЧНИ ГОРИВА «МОРТЪН»“. — Впечатлен съм.
— Благодаря, татко.
— Като си такъв тарикат, печелиш награда: да помогнеш на майка си да измие съдовете от закуската.
— Ама днес е ред на Анди!
— Беше ред на Анди — каза татко, поливайки със сироп последната палачинка. — Грабвай гъбата, сладкодумецо. И гледай да не счупиш нещо.
— Много го глезиш — промърмори Кон, но се подчини.
Кони не беше далеч от истината относно моята представа за вечността. След пет дни комплектът „Хирургична операция“ — подаръкът от Анди — вече събираше прах под леглото ми (някои телесни части липсваха, защото той беше купил играта от благотворителен базар в Юрика Грейндж за двайсет и пет цента). Същото се случи с пъзелите от Тери. Подаръкът от Кон — стереоскоп „Вю мастър“ — се задържа малко по-дълго, но в крайна сметка също се озова в килера и повече не го погледнах.
От мама и татко получих нови дрехи, защото рожденият ми ден е в края на август, а през есента щях да бъда в първи клас. Ризите и панталоните ме вълнуваха колкото таблицата за настройка на телевизора, но се постарах въодушевено да благодаря на нашите. Предполагам, веднага са разбрали, че се преструвам — шестгодишните деца не умеят да се правят на въодушевени… макар че за съжаление повечето хора доста бързо усвояват това умение. Така или иначе мама изпра новите ми дрехи в неугледната пералня, просна ги на въжето в двора, после ги сгъна и ги прибра в скрина. Там (надали е необходимо да добавям) престояха далеч от погледа и от ума ми, докато дойде септември и стана време да ги облека. Спомням си, че сред подаръците имаше пуловер, който всъщност беше доста як — кафяв на жълти райета. Когато го обличах, си представях, че съм супергерой, наречен Човекът-оса: злодеи, пазете се от острото ми жило!
Кон обаче не позна за картоненото сандъче с войничетата. Играех си с тях всеки божи ден, обикновено в края на двора, на една отъпкана пътека между нашата морава и Методист Роуд — улица, която по онова време беше черен път. С изключение на шосе № 9 и едно двулентово платно към Козя планина, където имаше курорт за богаташи, всички пътища в Харлоу по онова време бяха черни. Спомням си, че майка ми на няколко пъти стигаше до сълзи заради праха, който проникваше в къщата ни през летните суши.
Много следобеди Били Пакет и Ал Ноулс — най-добрите ми приятели — играеха на войници с мен, но в деня, в който Чарлс Джейкъбс се появи в живота ми за първи път, бях сам. Забравил съм защо ги нямаше Били и Ал, но помня, че бях доволен, задето поне веднъж съм без компания. Първо, не се налагаше да разделям армията на три дивизии. Второ — и по-важно — нямаше да има препирни за това на кого е ред да победи. Откровено казано, виждаше ми се нечестно, че ми се пада понякога да губя, защото това бяха моите войници и моето сандъче.
Споделих тази мисъл с мама през един горещ августовски ден малко след рождения ми ден. Тя сложи ръце на раменете ми и ме погледна в очите — сигурен знак, че следва поредният Житейски Урок.
— Това „Мое, мое, мое“ е причина за половината беди на този свят, Джейми. Когато играеш с приятелчетата си, войниците принадлежат на всички.
— Дори когато сме противници ли?
— Дори тогава. Когато Били и Ал си отидат вкъщи за вечеря и ти прибереш войниците в кутията…
— В сандъчето!
— Добре, в сандъчето. След като ги прибереш, тогава пак са твои. Хората често се държат зле и взаимно си вгорчават живота — като пораснеш, ще го разбереш, — но според мен злобата се дължи на най-обикновен егоизъм. Обещай ми никога да не бъдеш егоист, детето ми.
Аз ѝ обещах, но продължавах да се дразня, когато Били и Ал побеждаваха.
През този октомврийски ден на 1962, когато съдбата на света висеше на косъм над малко тропическо островче, наречено Куба, аз командвах и двете враждуващи армии, което означаваше, че няма как да не изляза победител. Малко преди това по Методист Роуд беше минал градският грейдер („Да размести камънака“ — мърмореше баща ми) и беше разорал земята. Събрах пръст и оформих първо хълм, после голям хълм, а накрая много голям хълм, който ми стигаше почти до коленете. Първо мислех да го кръстя Козя планина, но ми се видя тъпо и неоригинално (все пак истинската Козя планина беше само на деветнайсет километра от двора ни). Поразмислих и се спрях на Череп планина. Дори се опитах да пробия с пръсти дупки като празните очни кухини на череп, но пръстта беше твърде суха и ги зариваше.