— Тежко ли са ранени, Лора?
Майка ми се разплакала:
— Мъртви са, Чарлс! Ужасно съжалявам.
Джейкъбс безпомощно отпуснал ръце.
— Не е вярно! — отсякъл. Тонът му бил на човек, който констатира елементарен факт.
— Не съобразих да дойда с колата — промърморила майка. — Но… не бях на себе си.
— Не е вярно! — повторил Джейкъбс. Обърнал се и притиснал чело до стената. — Не! — Блъснал главата си в стената толкова, че картината, изобразяваща Исус с агънце в ръцете, се разлюляла. — Не! — При второто блъсване картината се откачила и паднала.
Майка ми го хванала над лакътя. Ръката му била мека и отпусната.
— Чарлс, недей така. Недей, миличък — му казала, сякаш бил едно от нейните деца, а не зрял мъж.
— Не! — Той пак ударил чело в стената. — Не! — И после пак. — Не!
Този път майка ми го хванала с две ръце и го дръпнала от стената.
— Престани! Престани веднага!
Той я погледнал като зашеметен. През челото му минавала яркочервена резка.
— Този поглед! — ми каза тя години по-късно на смъртния си одър. — Беше непоносимо, но трябваше да издържа. Започнеш ли нещо такова, трябва да го довършиш.
— Ще те заведа у дома — предложила му. — Ще ти дам от уискито на Дик, защото трябва да пийнеш нещо, а знам, че в тази къща няма алкохол…
Пасторът се изсмял. Смехът му бил смразяващ.
— … и след това ще те закарам с колата до Гейтс Фолс. Те са в „Пийбоди“.
— В „Пийбоди“ ли?
Мама изчакала Джейкъбс да възприеме казаното. Знаел не по-зле от нея какво означава „Пийбоди“. Вече бил отслужил там много погребални церемонии.
— Невъзможно е Патси да е мъртва — промърморил той с търпелив, поучителен тон. — Днес е сряда. А сряда е ден за спагети „Принц“11 — така казва Мори.
— Ела с мен, Чарлс. — Тя го хванала за ръката и насила го издърпала до вратата, после го извела навън под разкошното есенно слънце. Само преди часове той се бил събудил до жена си и бил закусил със сина си. Водили били съвсем обикновен разговор за неща от ежедневието. Никога не знаем какво ще ни сполети. Всеки ден може да ни е последният, не знаем какво ни е подготвила съдбата.
Когато прекосявали шосе № 9 — окъпано в слънце, пусто както почти винаги, — той като куче наклонил глава по посока на сирените, които се чували откъм Сироа Хил. На хоризонта се издигала струйка дим. Джейкъбс погледнал мама:
— И Мори ли? Сигурна ли си?
— Хайде, Чарли. — („За пръв и последен път го нарекох Чарли“ — ми каза, докато седях до леглото ѝ.) — Да не стоим по средата на шосето.
Потеглили със стария ни форд към Гейтс Фолс, но минали през Касъл Рок. Този маршрут е с трийсетина километра по-дълъг, обаче майка ми вече била превъзмогнала първоначалния шок и разсъждавала по-трезво. Преценила, че трябва да избегне мястото на произшествието, ако ще заради това да мине през Северния полюс.
Стигнали до Гранд Стрийт, където се намира погребалният дом „Пийбоди“. Сивата катафалка — марка „Кадилак“ — била вече на алеята към входа, а на улицата били паркирани няколко коли. Сред тях бил старият буик на Реджи Келтън. До него мама с облекчение видяла пикапа с надпис „ТЕЧНИ ГОРИВА «Мортън»“.
Господин Келтън и баща ми излезли от погребалното бюро тъкмо когато тя повела по алеята преподобния Джейкъбс, който сега бил кротък и послушен като дете. Зяпал дърветата, сякаш да прецени след колко време всички листа ще се обагрят с разкошните цветове на есента.
Татко го прегърнал, но Джейкъбс не реагирал. Продължил да стърчи с отпуснати ръце и да гледа дърветата.
— Чарли, много съжалявам за загубата ти — избоботил Келтън. — Всички сме потресени.
Съпроводили го в траурната зала, изпълнена със сладникав мирис на цветя. От тонколоните на тавана звучала музика, изпълнявана на орган — тиха като шепот и някак си зловеща. Майра Харингтън — или Ми-Мо12, както я наричаха всички в Уест Харлоу — вече била там, сигурно защото била подслушала разговора между Дорийн и майка ми по общия телефон. Подслушването беше нейно хоби.
Надигнала се от канапето във фоайето и притиснала преподобния Джейкъбс до мощната си гръд.
— Сладката ти хубава женичка и миличкото ти момченце! — изхленчила пискливо. Нашите се спогледали и се намръщили. — Поне вече са в рая! Това е единствената утеха! Спасени са от кръвта на Агнеца и са седнали за вечни времена в Божия скут! — По страните ѝ се стичали сълзи и набраздявали гъстия слой розова пудра.
Отначало преподобният Джейкъбс я оставил да го прегръща и да се лигави. След минутка-две обаче я отблъснал, („Вече мислех, че няма да го пусне, докато не го задуши с грамадните си цици“ — ми каза мама в предсмъртната си изповед.) Отблъснал я не грубо, но твърдо. Обърнал се към Келтън и баща ми и казал:
11
Слоган на популярна телевизионна реклама на