— Отивам да ги видя.
— Още не, Чарли — възпротивил се господин Келтън. — Почакай малко. Не влизай, преди господин Пийбоди да ги приведе в приличен ви…
Джейкъбс прекосил фоайето, където някаква старица в махагонов ковчег чакала последната си публична изява. Продължил по коридора към помещението в дъното. Знаел пътя.
Татко и господин Келтън се втурнали след него. Майка ми седнала, Ми-Мо се настанила срещу нея. Очите ѝ проблясвали под облака от бяла коса. По това време беше над осемдесет и когато не ѝ гостуваше някой от многобройните ѝ внуци и правнуци, животът ѝ се осмисляше само от хорските трагедии и скандали.
— Как го прие? — попитала Ми-Мо с театрален шепот. — Коленичихте ли с него за молитва?
— Остави ме, Майра. Капнала съм от умора. Искам да поседя със затворени очи и да си почина.
Но не могла, защото в този миг от помещението, в което подготвят мъртъвците, се разнесъл писък.
— Като вятъра, който вие сега отвън, Джейми — каза ми мама, — но сто пъти по-зловещ. — Тя най-сетне престана да се взира в тавана. По-добре да не ме беше поглеждала, защото зад светлината в очите ѝ забелязах мрака на смъртта. — Първо проехтя вой като от сирени. После стана още по-ужасно. „Къде му е лицето? — изкрещя Джейкъбс. — Къде е лицето на моето момченце?“
Кой ще отслужи опелото? Въпрос (подобен на Кой подстригва бръснаря?), който не ми даваше покой. После ми разказаха за погребението, но аз не присъствах. Майка ми постанови, че ще отидат само тя, татко, Клеър и Кон. Другите щели да се разстроят (сигурно си мислеше за вледеняващите писъци от подготвителната стая в погребалния дом). С Тери останахме вкъщи, а на Анди възложиха да ни наглежда. Не бях във възторг, защото понякога той ставаше голям гадняр, особено когато нашите не бяха наблизо. Странно, че праволинеен християнин като него изпитва удоволствие да ни „прави иглички“ (извивайки ръцете ни) или да ни „бие чимбери“ — толкова силни, че виждахме звезди посред бял ден.
Но през онази събота, когато беше двойното погребение на Патси и Мори, нямаше иглички и чимбери. Анди обяви, че ако нашите закъснеят, ще ни направи макарони със сирене за вечеря, и ни нареди дотогава да мълчим и да гледаме телевизия. После се качи в стаята си и повече не се появи. Макар да беше властен и сприхав на моменти, той като всички нас се беше привързал към Мори и, разбира се, беше влюбен в Патси — пак както всички нас (с изключение на Кон, който не си падаше много по момичета нито тогава, нито по-нататък в живота си). Може би отиде да се моли — „Влез в скришната си стая и като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец“, ни съветваше апостол Матей13, — а може би просто искаше да остане сам и да се опита да проумее случилото се. Тази двойна смърт не сломи вярата му в Бога. Остана твърд и непоколебим християнин до края на живота си, но вероятно случилото се го изкара от релси. Моята вяра също не се разколеба от смъртта на Патси и на Мори. Сломи я Страшната проповед.
Преподобният Дейвид Томас от Конгрегационистката църква в Гейтс Фолс опя мъртвите и хората не се учудиха, защото, както казваше татко, „между конгрегационистите и методистите няма грам разлика“.
Недоумение обаче породи решението на Джейкъбс да повери на Стивън Гивънс траурната церемония на гробището „Уилоу Гроув“. Гивънс беше пасторът (той не използваше титлата „преподобен“) на църквата „Сило“, чиито последователи фанатично вярваха в идеите на Франк Уестън Сандфорд14 — проповедник, който пророкува Второто пришествие, поучава родителите да бият с камшик децата си за дребни прегрешения („Вие сте възпитателите на Христос“ — ги съветва той) и настоява за трийсет и шест часов пост без храна и вода… дори за бебетата.
Сектата „Сило“ се промени значително след смъртта на Сандфорд (днес не е много по-различна от другите протестантски групи), но през 1965 за нея се носеха какви ли не слухове, подклаждани от странното облекло на членовете ѝ и убеждението им, че краят на света ще настъпи скоро, може би след седмица. Оказа се обаче, че техният Стивън Гивънс и нашият Чарлс Джейкъбс са приятели и от години се срещат на кафе в Касъл Рок. След Страшната проповед някои хора от града твърдяха, че преподобният Джейкъбс е заразен от идеите на сектата „Сило“. Може и да е било така, но според нашите (също според Кон и Клеър, на които имах повече доверие) надгробното слово на Гивънс било сдържано, утешително и подобаващо.
14
Франк Уестън Сандфорд (1862-1948) — основател и водач на апокалиптична секта, неофициално наричана „Сило“, известна още като „Царството“. — Б.пр.