Джейкъбс затвори тежката Библия на амвона — не шумно, но всички чухме глухия звук. Методистката църква в Уест Харлоу беше претъпкана, обаче цареше мъртвешка тишина, никой дори не се покашляше. Помня, че се молех пасторът да издържи до края и да не се разридае.
Майра Харингтън седеше на първия ред и макар да беше с гръб към мен, сякаш виждах как очите ѝ, почти скрити сред жълтеникавите торбички, проблясват с алчно любопитство. Нашето семейство беше на обичайното си място на третата редица. Мама изглеждаше спокойна, но забелязах, че ръцете ѝ с белите ръкавици са се вкопчили в Библията в скута ѝ толкова силно, че меките корици са се извили. Клеър беше изгризала червилото си. Мълчанието между края на библейския текст и началото на онова, което бе запомнено в Харлоу като Страшната проповед, надали продължи повече от пет секунди, но ми се стори, че измина цяла вечност. Пасторът бе свел глава над дебелата Библия със златен кант. Когато най-сетне вдигна поглед и богомолците видяха спокойното му, невъзмутимо лице, всички въздъхнаха от облекчение.
— Преживях трудни и мъчителни дни — подхвана той. — Едва ли е необходимо да ви го казвам. Ние сме малко, сплотено общество и всички се познаваме. Опитахте се да ми помогнете и вечно ще съм ви признателен за съпричастието. Изказвам специална благодарност на Лора Мортън за деликатността и загрижеността, с които ми съобщи трагичната вест.
Кимна към мама. Тя също кимна, усмихна се и избърса сълзите си.
— Прекарах повечето време от злополуката до днес в четене и размишление. Бих искал да добавя „И в молитви“, но макар че много пъти коленичих, не чувствах божието присъствие, затова само четох и размишлявах.
Всички мълчаха и се взираха в него.
— Отидох в библиотеката в Гейтс Фолс да прегледам „Ню Йорк Таймс“, но имаха в архива само „Уикли Ентърпрайз“ и ме насочиха към Касъл Рок, където съхранявали на микрофилм годишници на „Ню Йорк Таймс“. „Търсете и ще намерите“ — казва апостол Матей17. Колко прав е бил!
Няколко души се засмяха, но смехът им веднага секна.
— Всеки ден ходех в библиотеката, преглеждах микрофилмите, докато ме заболеше глава, и днес ще споделя с вас някои факти, които открих. — Извади от джоба на черното си сако няколко картончета със записки. — През юни миналата година град Мей в Оклахома на три пъти е връхлетян от торнадо. Материалните щети са много, но човешки жертви няма. Жителите на града се събират в местната баптистка църква, за да пеят хвалебствени химни и да отправят благодарствени молитви към Бог. Докато са там, връхлита четвърто, чудовищно торнадо — пета степен по скалата на Фуджита — и разрушава църквата. Загиват четирийсет и един човека. Трийсет са тежко ранени, включително деца, които остават без ръце и крака.
Той сложи картончето под другите и погледна следващото:
— Някои от вас може би си спомнят този случай. През август миналата година един човек с двамата му сина излизат с гребна лодка в езерото Уинипесоки. С тях е и кучето им. То пада от лодката и двете момчета се хвърлят да го спасяват, обаче започват да се давят. Когато бащата вижда, че синовете му са в опасност, също скача във водата и лодката се преобръща. Тримата загиват, а кучето доплува до брега.
Погледна богомолците и дори се поусмихна — сякаш слънцето надникна иззад облаците през мрачен януарски ден.
— Опитах се да разбера какво се е случило после с животното — продължи. — Питах се дали жената, изгубила съпруга си и двамата си синове, го е задържала, или е поискала да бъде умъртвено, обаче не намерих информация.
Крадешком погледнах братята си и сестра си. Тери и Кон изглеждаха озадачени, Анди беше пребледнял от ужас, от гняв или и от двете. Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Клеър беззвучно плачеше.
Следващо картонче.
— Октомври миналата година. Крайбрежието около град Уилмингтън, Северна Каролина, е връхлетяно от ураган. В дневния център към църквата загиват седемнайсет души, включително шест деца. Седмото е обявено за изчезнало. След седмица намират трупа му на едно дърво.
Още едно картонче.