— Е, нищо — казах на пластмасовите войници, скупчени в сандъчето. — Животът е суров и човек не може да има всичко. — Беше една от любимите фрази на баща ми и предполагам, че с пет деца, които да изхранва, е имал основание да вярва в тази мъдрост. — Ще си представяме, че има дупки.
Сложих половината войници на върха на Череп планина — беше страховита рота. Най ми хареса как изглеждат тези с минохвъргачките. Те щяха да са швабите, а покрай моравата подредих американците. Оставих им камионите и джиповете, защото щяха да са супергледка при настъплението по стръмния склон на планината. Бях сигурен, че някои ще се преобърнат, но поне няколко щяха да стигнат до върха и да премажат момчетата с минохвъргачките, които щяха да пищят и да молят за милост. Обаче нямаше да има милост за тях.
— Смърт на враговете! — извиках, подреждайки последните храбри американци. — Хитсмер, ти си следващият!
Придвижвах ги напред редица по редица и имитирах пукот от стрелба с „па-па-па“… Изведнъж върху бойното поле падна сянка. Вдигнах поглед и видях до мен някакъв човек. Закриваше следобедното слънце и силуетът му беше обграден от златиста светлина — човешко затъмнение.
Както винаги в събота следобед в къщата ни беше оживено и всеки се занимаваше с нещо. Анди и Кон бяха в големия заден двор и сред смях и викове упражняваха бейзболни удари с приятелите си. Клеър беше в стаята си със своите приятелки и им пускаше плочи на евтиния грамофон: „Локо-моушън“, „Солджър бой“, „Палисейдс парк“2. Тери и баща ми майсторяха нещо по вехтия ни форд, модел 1951, и от гаража се чуваше яко чукане. Татко наричаше колата „Ракета на колела“. Или „Проектът“. Веднъж го чух да я нарича „рядко лайно“ — фраза, която много харесах и използвам до днес. Ако ви е криво, наречете нещо „рядко лайно“ и ще ви олекне. Обикновено действа.
И така, у нас цареше оживление, но изведнъж сякаш настъпи мъртвешка тишина. Знам, че паметта ми погажда номера (като и мрачните спомени, които извират отвсякъде), обаче много добре помня този миг. Внезапно замлъкнаха и глъчта от задния двор, и музиката от грамофона, и чукането от гаража. Дори птиците престанаха да чуруликат.
Човекът се наведе и лъчите на залязващото слънце ме заслепиха. Вдигнах ръка и с длан засенчих очите си.
— Извинявай, извинявай — каза той и се отмести, за да го виждам, без слънцето да ми блести в очите. Беше с дълго черно сако (от онези, които се носят в църква), черна риза със свещеническа якичка, джинси и протрити мокасини… сякаш целеше да изглежда като двама различни човека. Като шестгодишен хлапак разделях по-големите от мен на три категории: млади възрастни, възрастни и старци. Непознатият беше от първите. Опря ръце на коленете си и се загледа във враждуващите армии.
— Кой сте вие? — попитах го.
— Чарлс Джейкъбс. — Името ми се стори познато, но не се сещах откъде. Той ми подаде ръка. Побързах да се здрависам с него, защото макар и само на шест, бях възпитано хлапе. Всички деца в нашия дом имахме добри обноски. Мама и татко ни бяха възпитали добре.
— Защо яката ви е с дупка по средата?
— Защото съм пастор. Отсега нататък всяка неделя ще ме виждаш в църквата. Ако в четвъртък вечер идваш на сбирките на Братството на младите методисти, ще ме виждаш и тогава.
— Нашият пастор беше господин Латур — отбелязах, — обаче умря.
— Знам. Съжалявам.
— Няма защо. Мама каза, че не се е мъчил, а е отишъл право в рая. Ама той не носеше яка като вашата.
— Защото беше неръкоположен църковен служител — нещо като доброволец. Поддържаше храма отворен за миряните, докато нямаше свещеник. Много благородно от негова страна.
— Сигурно баща ми ви познава — казах. — Той е от настоятелството. Събира даренията за църквата. Редува се с останалите настоятели.
— Хубаво е да даваш на другите — отбеляза Джейкъбс и коленичи до мен.
— Ще се молите ли? — ококорих се аз. Мястото за молитви беше в църквата или на сбирките на Братството на младите методисти в четвъртък, които братята ми и сестра ми наричаха „вечерното училище“. Щом наесен господин Джейкъбс подновеше заниманията, аз също щях да ги посещавам — за първа година, както и редовното училище. — Ако искате да говорите с татко — казах, — той е в гаража с Тери. Сменят съединителя на „Ракетата на колела“. Всъщност татко го сменя. Тери най-вече наблюдава и му подава инструментите. Той е на осем. Аз пък съм на шест. Мама сигурно е на задната веранда и гледа как другите момчета играят на „хващанка“ — упражняват бейзболни удари.