Дамите от Женското дружество имаха задачата да изчистят пасторската къща и да я подготвят за новия свещеник, като заличат всички следи от злощастното семейство Джейкъбс, но татко каза, че не е спешно. Тромавата бюрократична машина на Методистката епархия на Нова Англия работеше бавно и щяхме да извадим късмет, ако ни пратеха нов пастор до лятото.
— Оставете къщата така известно време — каза той и жените на драго сърце се подчиниха. Захванаха се с основно чистене чак след Коледа. (Празничната проповед, по традиция изнасяна от миряни, беше поверена на Анди и нашите щяха да се пръснат от гордост.) Пасторската къща остана празна, никой не стъпваше там. В училище се говореше, че е обитавана от духове.
Само един се осмели да прекрачи прага ѝ и това бях аз. Отидох там един неделен следобед, като пак минах напряко през царевичната нива на Дорънс Марстелър, за да се изплъзна от зоркото око на Ми-Мо Харингтън. Намерих ключа под изтривалката и влязох. Беше доста страшно. Преди се подигравах на онези, които говореха за духове, но сега си представих, че ако се обърна, ще видя Патси и Мори Марката, хванати за ръце, с изцъклени очи и с прогнила плът.
„Я се стегни — казах си. — Те или са на друго място, или в едно голямо черно нищо, както каза преподобният Джейкъбс. Не бой се, глупчо!“
Обаче не можех да се заставя да не се боя, както не можех да си заповядам да не се тъпча с хотдог, за да не ме заболи стомахът. Все пак не избягах. Исках да видя какво ми е оставил Джейкъбс. Трябваше да го видя. Затова пристъпих към вратата, на която все още имаше плакат (Исус хванал за ръцете две деца, които приличаха на Дик и Джейн от буквара ми за първи клас) и надпис ОСТАВЕТЕ ДЕЧИЦАТА ДА ДОЙДАТ ПРИ МЕНЕ25.
Светнах лампата и слязох по стълбите. Столовете бяха сгънати и опрени на стената, капакът на хармониума беше затворен. Масичката в Къта с играчките, преди отрупана с плочки домино, книжки за оцветяване и пастели, беше празна. Но Езерото на мира си беше на предишното място, както и дървената кутийка с електрическия Исус. Това беше подаръкът от Джейкъбс. Бях много разочарован. Все пак отворих кутийката и извадих електрическия Исус. Поставих го на релсата на ръба на езерото и посегнах под робата му, за да го включа. В този миг ме обхвана такава силна ярост, каквато не бях изпитвал в краткия си живот. Случи се внезапно, както светкавиците падат върху онзи стълб на Върха в небето, който преподобният Джейкъбс ми описа. Замахнах и запратих фигурката в отсрещната стена.
— Не си истински! — извиках. — Не си истински! Било е само фокус, лъжа и измама! Проклет да си, Исусе! Проклет да си, Исусе! Проклет да си, проклет да си, проклет да си, Исусе!
Втурнах се нагоре по стълбата, сълзите ме заслепяваха.
Така и не изпратиха друг пастор. Неколцина местни свещеници се опитаха да водят службите, но богомолците престанаха да идват и през последната ми година в гимназията църквата вече беше заключена. Беше ми все едно. Вярата ми се беше изчерпала. Нямам представа какво е станало с Езерото на мира и с електрическия Исус. След много години, когато отново се озовах в сутерена, където навремето се провеждаха сбирките на Братството на младите методисти, помещението беше празно. Празно като небето.
IV
Като погледнем назад в миналото, осъзнаваме, че животът ни се подчинява на някаква закономерност, и всяко събитие започва да ни изглежда логично, като че ли нещо — или Някой — е предначертал постъпките ни (включително погрешните). Сещам се например за цапнатия в устата дядка, който неволно предопредели работата, с която се препитавах двайсет и пет години. Съдба ли е или случайност? Не знам. Откъде да знам? Не съм бил там онази вечер, когато Хектор Бръснаря тръгнал да търси старата си китара „Силвъртоун“. Преди години щях да кажа, че избираме пътя си в живота на случаен принцип: нещо се случва, после друго, а оттам пък следва трето. Сега обаче знам.
Сили… някакви сили са причина за всичко.
През 1963, малко преди „Бийтълс“ да превземат сцената, Америка беше завладяна от кратко, но силно увлечение по фолкмузиката. Телевизията моментално реагира с предаването „Хутинани“26, в което се подвизаваха бели изпълнители на музиката на чернокожите като „Чад Мичъл Трио“ и „Ню Кристи Минстрелс“. (Бели изпълнители, смятани за комуняги, като Пийт Сийгър и Джоан Баез не бяха канени в шоуто.) Всяка събота вечер брат ми Кон и първият му приятел Рони Пакет, по-големият брат на Били Пакет, гледаха предаването „Хут“, както го наричаха за кратко, в къщата на Пакет.