По това време там живееше и дядото на Рон и Били. Викаха му Хектор Бръснаря, защото беше упражнявал този занаят в продължение на почти петдесет години, макар да ми беше трудно да си го представя в тази роля. Също като барманите и бръснарите са бъбриви, а Хектор рядко отронваше дума. Седеше мълчаливо в дневната, наливаше бърбън в кафето си и пушеше пурети „Типарило“. Беше увонял с тях цялата къща. Понякога все пак промърморваше по нещо, но задължително гарнирано с ругатни.
Харесваше предаването „Хут“ и го гледаше редовно с Кон и Рони. Една вечер, след като някакво бяло музикантче пеело как мацката му го напуснала и му разбила сърцето, Хектор Бръснаря изсумтял и изръсил:
— Мамка му, туй не е блус, момчета.
— Защо да не е, дядо? — попитал Рони.
— Блусът е музика на коравите пичове. А този лигльо пее тъй, сякаш се е напикал в леглото и го е шубе мамчето му да не разбере.
Момчетата се разсмели, едновременно развеселени и удивени, че Хектор се е вживял в ролята на музикален критик.
— Задръжте така — казал старецът и бавно се заизкачвал по стълбището, подпирайки се на парапета с кокалестата си длан. Останал в стаята си толкова дълго, че хлапаците почти го забравили, но по едно време се появил, стиснал грифа на вехта китара „Силвъртоун“. Била издраскана и овързана с оръфан канап. Ключовете за настройка били изкривени. Хектор седнал, изсумтял, попръднал, подпрял китарата на дръгливите си колене и изръмжал:
— Спрете туй скапано шоу.
Рони изключил телевизора. И бездруго предаването „Хут“ било към края си.
— Не знаех, че можеш да свириш на китара, дядо — казал.
— Не съм я пипвал от години — измърморил Бръснаря. — Прибрах я, когато ревматизмът взе да ме мъчи. Не знам ще мога ли да я настроя тая шибана бабичка.
— Мери си приказките, татко — провикнала се от кухнята госпожа Пакет.
Хектор Бръснаря не ѝ обърнал внимание. Забелязвал я само когато искал да му подаде картофеното пюре. Дълго време настройвал китарата, като сипел попържни под носа си, накрая изсвирил един акорд.
— Фалшивееше малко — каза ми Кон по-късно, — но все пак звучеше готино.
— Охо! — възкликнал Рони. — Кой акорд е това, дядо?
— Ми мажор. Цялата дрисня започва с ми мажор. Чакайте, това е нищо, да видим дали ще си спомня цялото шибано парче, курвето му с курве.
— Мери си приказките, татко! — отново го скастрила госпожа Пакет.
Той се престорил, че не я чува, и задрънкал на вехтата китара — вместо перце използвал загрубелия си, пожълтял от никотина нокът. Започнал несигурно и бавно, като сипел нецензурни думи, но постепенно хванал ритъма и момчетата смаяно се спогледали. Пръстите му се плъзгали нагоре-надолу по грифа — отначало тромаво, после все по-плавно, докато в мозъка му се възродили стари невронни връзки: от си бемол към ла мажор и сол мажор и обратно към ми мажор. Свирил съм тази прогресия от акорди поне сто хиляди пъти, макар че през 1963 не различавах акорди от рибарски корди.
С висок, писклив глас, съвсем различен от гласа му, когато говорел (ако проговорел), дядото на Рони запял:
— „Какво ти става, малка моя, дай татко да те види… че нарушаваш му покоя…“
Госпожа Пакет излязла от кухнята; бършела ръцете си с кърпа за съдове и се блещела, сякаш е видяла екзотична птица — примерно ему или щраус — да крачи по шосе № 9. Били и малката Ронда Пакет, която по онова време е била на не повече от пет години, заслизали от горния етаж, спрели по средата на стълбището и облегнати на перилата, вперили в дядо си ококорените си очи.
— Страхотен ритъм! — каза ми Кон по-късно. — В „Хут“ не можеш да чуеш такова нещо.
Хектор Бръснаря потропвал с крак в такт с музиката и доволно се хилел. Кон, който никога не бил виждал стареца да се усмихва, каза, че било страшничко да го гледаш, сякаш се бил превърнал в пеещ вампир.
„Мама не ми дава цяла нощ да хойкам… бои се да не биии… някоя жена… — Той провлачил глас: — … да ме нараниии!“27
— Браво, дядо! — провикнал се Рони, заръкопляскал и започнал да се смее.
Хектор подхванал следващия куплет и тъкмо пеел как вале каро казало на дама пика да си гледа работата и да си върви по пътя, когато изведнъж — дзън! — се скъсала една струна.
27