— Свири колкото си щеш — промърмори той, мина край мен и се заизкачва по стълбите. Вонеше на пот, едната му страна беше насинена. — Ама ако я скапеш, ще ми я платиш. Нали знаеш — счупи-купи!
— Няма да я счупя.
Не я счупих, обаче скъсах доста струни. За разлика от фолка рокендролът е безмилостен към тях.
През 1970 постъпих в гимназията в Гейтс Фолс отвъд река Андроскогин. Кон, който вече беше в единайсети клас и беше обявен за училищен герой благодарение на успехите си в спорта и на високите си оценки, не ми обръщаше грам внимание. Не ми пукаше. Лошото беше, че и Астрид Содърбърг сякаш не ме забелязваше, въпреки че в час на класния седеше зад мен, а на уроците по английски — до мен. Косата ѝ беше вързана на опашка, полите ѝ бяха най-малко пет сантиметра над коленете. Сърцето ми спираше всеки път, когато кръстосаше крак върху крак. Изгарях от любов, но бях подслушвал нея и приятелките ѝ, докато седяха на пейките в спортния салон, и знаех, че ги интересуват само момчетата от горните класове. Аз бях само един от многото статисти в грандиозния филм на отскорошния им живот като гимназистки.
Все пак някой ме забеляза — дългокос дангалак единайсетокласник, който отговаряше на представата на Анди за безполезен хипар. Намери ме, когато обядвах в спортния салон, седнал недалеч от Астрид и свитата ѝ от хихикащи момичета.
— Ти ли си Джейми Мортън? — попита ме.
Предпазливо отговорих утвърдително. Дългучът носеше торбести джинси с кръпки на коленете. Под очите му имаше дълбоки тъмни сенки, като че ли той не спеше повече от два-три часа в денонощието. Или прекаляваше с чекиите.
— Ела в музикалния салон — добави.
— Защо?
— Защото ти казвам, заек.
Последвах го, пробивайки си път през тълпите ученици, които се смееха, крещяха, блъскаха се и шумно затваряха шкафчетата си. Надявах се, че няма да ми теглят як бой. Можеше да се очаква от всеки десетокласник — по принцип тормозът над „новобранците“ беше забранен, но второкурсниците го практикуваха при всеки дребен повод. Най-големите обаче не се занимаваха със зайците — не ги брояха за живи същества. Типичен пример беше брат ми.
Музикалният салон беше празен, което ме успокои. Ако дългучът беше решил да ме използва за боксова круша, поне не беше повикал помощници. Обаче вместо да ме удари, той ми подаде ръка. Стиснах дланта му. Беше отпусната и влажна.
— Норм Ървинг — представи се той.
— Приятно ми е — измърморих, макар да не бях съвсем искрен.
— Чух, че свириш на китара, заек.
— Кой ти каза?
— Брат ти. Мистър Футбол. — Норм Ървинг отвори шкаф, пълен с китари в калъфи. Извади една и разкопча калъфа. Видях убийствена черна електрическа „Ямаха“.
— SA 30 — лаконично поясни Норм. — Купих я преди две години. Цяло лято ходих да боядисвам заедно с татко. Включи усилвателя. Не, не големия, а малкия, точно срещу теб.
Отидох до миниусилвателя, огледах го, но не видях ключ или бутон.
— Отзад е, заек.
— Ааа… — Открих клавишния превключвател и го щракнах. Червената лампичка светна и се чу глухо бръмчене. Звукът веднага ми допадна. Излъчваше някаква сила.
Норм извади от шкафа някакъв кабел и свърза китарата. Прокара пръсти по струните и от малкия усилвател се чу звук — БРЪНН. Беше нехармоничен, дисонантен и… божествен. Норм ми подаде ямахата.
— Какво? — Стъписах се, същевременно изпитах въодушевление.
— Брат ти каза, че свириш ритъм. Искам да те чуя.
Взех китарата и от усилвателя отново се чу БРЪНН. Ямахата беше доста по-тежка от кухарката на брат ми.
— Не съм свирил на електрическа китара — признах.
— Същото е.
— Какво да изсвиря?
— Да речем „Зелена река“46. Знаеш ли я?
Бръкна в малкото джобче на дънките си и извади перце. Успях да го взема, без да го изпусна.
— В ми мажор ли?
Защо ли попитах. „Цялата дрисня започва с ми мажор.“
— Ти решаваш, малкия.
Прокарах ремъка над главата си и нагласих подплънката на рамото си. Китарата увисна твърде ниско, защото Норман беше много по-висок от мен, но от притеснение и през ум не ми мина да регулирам ремъка. Изсвирих ми акорд и подскочих — толкова силно звукът отекна в салона. Норм се ухили, лъснаха зъбите му, с които щеше да бере ядове в бъдеще, ако не вземеше мерки, но усмивката му ме успокои.
— Вратата е затворена, заек. Усили звука и давай.
Завъртях копчето на усилвателя от 5 на 7.
Последвалото УАНГ беше достатъчно високо.
— Не ме бива в пеенето — смотолевих.
— Аз ще пея, ти само ще акомпанираш.
Песента на „Кридънс“ е построена върху основна рокендрол прогресия — не съвсем като на „Чери, Чери“, но подобна. Изпях си първите тактове наум, изсвирих ми акорд и реших, че е верен. Норман запя. Китарата почти го заглушаваше, обаче чувах достатъчно, за да преценя, че има хубав глас.
46
„Зелена река“. — сингъл и едноименен албум на „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“ от 1969. — Б.пр.