— Мамо, не могат без мен! Ритъм китаристът им е заминал за Масачузетс. Без ритъм китарист ще изпуснат участието в събота вечер! — В съзнанието ми като метеор проблесна мисъл: имаше вероятност Астрид Содърбърг да е на тази танцова забава. — Важно е! Наистина е много важно!
— Не ми харесва тази работа — промърмори мама и потърка слепоочията си.
Баща ми най-сетне се обади:
— Нека да отиде, Лора. Знам, че се тревожиш, но момчето има дарба.
— Добре — въздъхна тя.
— Благодаря, мамо! Благодаря, татко!
Тя взе вилицата си, после я остави обратно на масата.
— Обещай, че няма да пушиш нито тютюн, нито марихуана. И да пиеш алкохол.
— Обещавам — заявих и удържах обещанието си две години.
Или там някъде.
От участието на групата ни на седмото издание на фестивала в Юрика Грейндж си спомням най-вече как вонях на пот, когато четиримата се качихме на сцената. Никой не се поти обилно както четиринайсетгодишните пубертета. Преди да тръгна за първия си концерт, стоях под душа двайсет минута, докато свърши топлата вода, но когато се наведох да взема инструмента, взет на заем, вонях на страх. Стори ми се, че китарата тежи най-малко сто кила. Имаше защо да се страхувам. Дори при простотата, присъща на рокендрола, задачата, която Норм Ървинг ми беше поставил — да науча трийсет песни от четвъртък следобед до събота вечер — беше невъзможна. Така и му казах.
Той сви рамене и ми даде най-полезния съвет, който съм получавал като музикант:
— Ако не си сигурен в нещо, пропусни. И бездруго — добави и оголи изгнилите си зъби в демонична усмивка — ще дъня така, че никой няма да те чува.
Пол изпълни кратко барабанно соло, за да привлече вниманието на публиката, и завърши, като удари чинелите. Присъстващите учтиво изръкопляскаха, после се притаиха в очакване. Очите им (струваха ми се милиони) бяха приковани към малката сцена, осветена от прожектори, на която стояхме ние. Помня, че се чувствах адски тъпо с елека, украсен с пайета (останал от ерата на „Стрелците“), и се питах дали няма да повърна. Надали, защото на обяд почти не бях хапнал и бях пропуснал вечерята, обаче адски ми се гадеше. После си помислих: „Не, няма да повърна. Ще припадна. Да, сигурно ще припадна.“
Може би щеше да се случи, но Норм не ми остави време.
— Здравейте, ние сме „Стоманени рози“! Хайде, хора, ставайте и танцувайте — извика на публиката, а след това на нас: — Едно… две… и-и-и… групата заби!
Пол Бушар откри с маршовата фраза на том-тома, с която започва „Дръж се, Слупи“48, и засвирихме. Норм изпълняваше соло вокала с изключение на няколко парчета, в които се изявяваше Кени. С Пол го раздавахме беквокалисти. Отначало ужасно се стеснявах, но ми мина, когато чух гласа си. През усилвателите звучеше много по-различно — като глас на зрял човек. По-късно осъзнах, че публиката не обръща внимание на беквокала… макар че ще забележи, ако го няма.
Видях как двойките започнаха да излизат на дансинга — бяха дошли тъкмо за това… обаче не вярвах, че ще затанцуват, запалени от изпълнение, в което участвам и аз. След като се успокоих, че няма да ни освиркат и да ни изгонят от сцената, почувствах силно въодушевление, почти екстаз. Оттогава съм се друсал с какви ли не наркотици, но дори най-силните не предизвикваха у мен подобна екзалтация. Ние свирехме. Те танцуваха.
Свирихме от седем до десет и половина, с двайсетминутна почивка около девет, когато Норм и Кени оставиха китарите, изключиха усилвателите и излязоха навън да пушат. За мен часовете се изнизаха като насън — бях толкова замаян, че дори не се учудих, когато на едно от по-бавните парчета — мисля, че беше „Кой ще спре дъжда“49 — забелязах и нашите сред танцуващите двойки.
Мама беше склонила глава на рамото на татко. Клепачите ѝ бяха притворени, усмихваше се замечтано. Татко обаче не беше затворил очи и като мина край мен, ми смигна. Не се чувствах неловко от присъствието им. Въпреки че тези танцови забави бяха предимно за тийнейджъри, винаги идваха и много възрастни — и в Юрика Грейндж, и на сбирките на Дружеството на американските ветерани в Гейтс Фолс. Единственото, помрачаващо радостта ми от това първо участие, беше, че макар приятелките на Астрид да бяха там, нея я нямаше.
Нашите си тръгнаха рано, а Норман ме закара у дома със стария микробус. Бяхме опиянени от успеха, смеехме се и отново преживявахме емоцията. Преди да сляза, Норм извади десетдоларова банкнота и ми я подаде, а пък аз недоумяващо го изгледах.
— Твоят дял — обясни ми той. — Платиха ни петдесетачка. Двайсет за мен заради микробуса и защото съм солистът, а на вас по десет.
48
Хит от 1964 на „Вайбрейнгънс“, заел първо място в американските класации в изпълнение на рокгрупата „Дъ Маккойс“. — Б.пр.