Ако в събота вечер ни предстоеше участие, следобеда заедно с момичетата се събирахме при Цицерон на пица. Често ми предлагаха джойнт и след като отказвах в продължение на почти година, накрая се предадох и опитах. Отначало ми беше трудно да дърпам, обаче (както мнозина читатели знаят от опит) постепенно ми ставаше все по-лесно. В онези дни не пушех много, само колкото да се отпусна за концерта: свирех по-добре, когато главата ми още беше позамаяна от тревата. Харесваха ми гостуванията в караваната на Цицерон, защото там много се смеехме.
Една събота му споменах, че следващата седмица ще се явявам на шофьорския изпит. Той попита дали ще бъде в Касъл Рок или в „близнаците“, имайки предвид Луистън-Обърн. Като чу Л-О, дълбокомислено кимна:
— Значи Джо Кафърти ще те изпитва. От двайсет години това му е работата. Пиехме си питието заедно във „Веселия тигър“ в Касъл Рок, когато бях полицай там. Беше, преди градът да се разрасне и да получи правото на редовно полицейско управление.
Трудно ми беше да си представя като полицай този прошарен, хърбав образ със зачервени очи, вечно по потник и опърпан памучен панталон. Но хората се променят. Понякога се изкачват по стълбата, друг път слизат. Слизането често е подпомагано от различни вещества — като например това, което той толкова умело свиваше в цигарена хартийка и споделяше с подрастващите приятели на сина си.
— Старият Джоуи никого не пуска от раз — каза Цицерон. — При него е въпрос на принцип.
Знаех го. Клеър, Анди и Кон си бяха изпатили от Джо Кафърти. Тери се падна при друг изпитващ (може би инспектор Кафърти е бил болен) и въпреки че беше роден шофьор и караше отлично от първия миг зад волана, в деня на изпита беше кълбо от нерви и при успоредното паркиране се удари в противопожарен кран.
— Ще направиш три неща, ако искаш да изкараш — каза Цицерон, подавайки на Пол Бушар джойнта, който беше свил. — Първо, до изпита няма да бараш лайняната трева.
— Добре. — Донякъде изпитах облекчение. Тревата ми харесваше, но при всяко пафкане се сещах, че нарушавам даденото на мама обещание, но, от друга страна, се успокоявах, че нито пуша тютюн, нито пия алкохол, тоест спазвах седемдесет и пет процента от обещаното.
— Второ, ще го наричаш сър. „Благодаря ви, сър“, като се качиш в колата, „Благодаря ви, сър“, като слезеш. Обича четките. Ясно ли е?
— Ясно.
— Трето и най-важно, вземи да се подстрижеш. Джо Кафърти мрази хипарите.
Третото хич не ми хареса. Откакто бях в групата, бях пораснал с цели осем сантиметра, но по отношение на косата не бях такъв бързак. Чаках я година да порасне до раменете. Нашите все ми натякваха за гривата. Казваха ми, че приличам на бродяга. Анди беше още по-безцеремонен:
— Щом искаш да приличаш на момиче, Джейми, защо не облечеш и рокля?
Божичко, нима има нещо по-логично от разумни доводи на вярващ християнин?
— Да, бе. Ако се подстрижа, ще заприличам на зубрач!
— И сега приличаш на зубрач — подхвърли Кени и всички се засмяха. Дори и Астрид (после сложи ръка на бедрото ми, за да ме умилостиви).
— Тъй си е — кимна Цицерон Ървинг, — обаче ще приличаш на зубрач с шофьорска книжка. Поли, ще запалиш ли този джойнт, или само ще го съзерцаваш?
До изпита не пуших трева. Наричах инспектор Кафърти сър. Подстригах се като бизнесмен, което разби моето сърце, но зарадва майчиното. На паралелното паркиране чукнах бронята на колата зад мен, но инспектор Кафърти ме пусна:
— Имам доверие в теб, синко.
— Благодаря ви, сър. Няма да ви подведа.
За седемнайсетия ми рожден ден имаше семейно тържество в нашата къща, улицата пред която вече беше асфалтирана — резултат от прогреса. Разбира се, Астрид също беше поканена и ми подари собственоръчно изплетен пуловер. Облякох го веднага, въпреки че беше августовска жега.
Мама ми подари луксозен сборник с историческите романи на Кенет Робъртс (които дори прочетох). От Анди получих Библия с кожена подвързия (която също прочетох — главно за да му направя напук) и с името ми щамповано със златни букви, а посвещението на форзаца беше цитат от Откровение 3: „Виж! Стоя пред вратата и хлопам. Ако някой чуе гласа ми и отвори вратата, ще вляза при него.“53 Загатнатият укор, че съм се отклонил от правия път, не беше без основание.
Клеър — вече на двайсет и пет години, учителка в Ню Хемпшир — ми подари шикозно спортно сако, а Кон, който открай време си беше стиснат, ми даде шест комплекта струни за китара. Е, поне бяха качествени.