Мама донесе тортата и всички изпяха традиционната песен. Ако Норм беше с нас, сигурно щеше да изгаси свещите със своя гръмък рокаджийски глас, но тъй като го нямаше, ги духнах сам. Докато майка раздаваше чинийките, се сетих, че нямам подарък от татко и от Тери — даже нещо дребно като хипарска вратовръзка например.
След тортата и сладоледа (вани-шоко-яг, разбира се) забелязах как татко и Тери се спогледаха, после баща ми погледна мама и тя му се усмихна леко притеснено. След много години, когато мислено се връщах в миналото, осъзнах, че много често съм я виждал да се усмихва така, когато вече порасналите ѝ деца едно подир друго напускаха семейното гнездо.
— Да отидем в хамбара, Джейми. — Татко се изправи.
— С Терънс сме ти купили нещичко.
„Нещичкото“ се оказа форд „Галакси“, модел 1966. Колата беше измита, излъскана и бяла като лунна светлина върху сняг.
— Боже мой! — промълвих почти благоговейно и всички се разсмяха.
— Каросерията я биваше, но двигателят трябваше да се пипне — обясни Тери. — С татко шлифовахме клапаните, сменихме свещите, сложихме нов акумулатор… пълна програма.
— Обърни внимание на гумите — посочи баща ми.
— Нямат бели кантове, но са нови, а не регенерирани. Харесва ли ти, синко?
Прегърнах го. Прегърнах и двамата.
— Само те моля да обещаеш, че никога няма да сядаш на волана, след като си пил. Не ни принуждавай един ден да се проклинаме, че сме ти подарили нещо, с което си наранил себе си или другиго.
— Обещавам — казах.
Астрид — с която по-късно, откарвайки я у дома с новата кола, щях да споделя един джойнт, — стисна ръката ми и каза:
— Ще следя дали спазва обещанието си.
След като направих два тура до езерото Харис (не можех да закарам цялата компания наведнъж), една случка от миналото се повтори. Някой ме дръпна за ръката. Беше Клеър. Заведе ме в килера до външната врата както в деня, в който преподобният Джейкъбс върна гласа на Кон със своя електрически нерв-стимулатор.
— Мама иска да обещаеш още нещо — каза Клеър, — но ѝ е неудобно, затова ще ти го кажа аз.
Зачаках.
— Астрид е добро момиче — продължи сестра ми. — Пуши, усещам по дъха ѝ. Обаче това не е болка за умиране. Ясно, че е момиче с вкус, щом ходи вече три години с теб.
Не продумах.
— Освен това е умна. Предстои ѝ да завърши университет. Затова обещай, че няма да ѝ надуеш корема, докато се натискате на задната седалка на колата. Става ли?
Помъчих се да се усмихна. Ако бях успял, усмивката ми щеше да е и весела, и тъжна. От две години с Астрид си имахме кодова думичка: облекчаване. Означаваше взаимна мастурбация. Няколко пъти ѝ предложих да използваме презервативи, дори купих три (единия държах в портфейла си, другите бях скрил под една дъска на пода в стаята си). Тя обаче беше убедена, че ако опитаме, кондомът ще се скъса или ще изпуска. Затова… облекчаване.
— Сърдиш ли се? — попита Клеър.
— Не — отвърнах. — Не мога да ти се разсърдя, Клеъри-Чери.
Наистина не можех. Бях бесен на изверга, за когото после се омъжи, и този гняв още не е затихнал.
Прегърнах я и обещах, че няма да надуя корема на Астрид. Удържах обещанието си, макар че много пъти бях на косъм да го наруша преди паметния ден в хижата край Покрива на света.
По онова време понякога сънувах Чарлс Джейкъбс — как оформя с пръсти пещери в моята Череп планина или как изнася Страшната проповед и главата му е увенчана със синкав пламък, напомнящ електрическа корона. Иначе той отсъстваше от мислите ми до един юнски ден през 1974. Бях на осемнайсет. Астрид — също.
Учебните занятия бяха приключили. Групата ни имаше куп ангажименти за лятото (включително две участия в барове, за които нашите неохотно ми бяха дали разрешение), денем щях да работя във фермата на Марстелър като миналата година. Бизнесът с течни горива се развиваше добре и нашите нямаха проблем с таксите за обучение в Мейнския университет, но очакваха и моя принос. Имах седмица, преди да започна работа във фермата, и с Астрид прекарвахме много време заедно. Понякога бяхме у нас, понякога — у тях. През следобедите често обикаляхме по селските пътища с моя форд. Паркирахме на някое скришно място и след това… облекчение.
През този следобед бяхме паркирали край изоставена кариера за пясък близо до шосе № 9 и си подавахме един на друг джойнт от недоброкачествена трева. Беше горещо и задушно, от запад се задаваха буреносни облаци. В далечината отекваха гръмотевици, сигурно имаше и мълнии. Не ги виждах, но радиото в колата пращеше от статичното електричество, което на моменти заглушаваше „Пушим в мъжката тоалетна“54 — хит, който тази година „Стоманени рози“ свиреха на всяко участие.