Втурна се в хижата. Последвах я и в този миг отново блесна мълния — артилерийски залп над апокалиптично бойно поле. Сега гърмът повече напомняше изплющяване, отколкото изпукване.
Астрид се вкопчи в рамото ми:
— Гледай!
Бях пропуснал момента, в който мълнията беше ударила железния стълб, но видях какво последва. Надолу по сипея се търкаляха светещи плазмени топки — огньове на свети Елмо55. Бяха половин дузина. После една по една изчезнаха в небитието.
Астрид ме прегърна, но не спря дотук. Сключи ръце около врата ми и се повдигна, като обви бедра около таза ми.
— Фантастично! — изкрещя.
Градушката премина в пороен дъжд. Покрива на света се скри зад дъждовната завеса, но железният стълб се виждаше добре, защото бе удрян от светкавици отново и отново: проблясваше в синьо и виолетово, после в огненочервено, а след това угасваше до следващата мълния.
Такъв порой рядко продължава дълго. След като поутихна, видяхме, че гранитният склон под стълба се е превърнал в река. Гръмотевиците продължаваха да тътнат, но яростта им постепенно стихна и се превърна в сърдито ръмжене. Отвсякъде се чуваше ромолене на вода, сякаш земята шепнеше. На изток слънцето още грееше и над Брунсуик, Фрипорт и Джерусалемс Лот блестяха дъги — не една-две, а шест, преплетени като олимпийски кръгове.
Астрид ме обърна към себе си и промълви:
— Искам да ти кажа нещо.
— Какво? — Изведнъж реших, че ще развали магията, като ми съобщи, че ще скъса с мен.
— Миналия месец майка ме заведе на лекар. Каза ми, че не я интересува колко е сериозна връзката ни, не ѝ влизало в работата, но искала да бъде сигурна, че се грижа за себе си. Така се изрази. „Ще обясниш на лекаря — ми каза, — че искаш да ти ги изпише, защото мензисът ти е нередовен и болезнен. Като види, че те придружавам, няма да откаже.“ — Недоумяващо я изгледах и тя ме тупна по гърдите. — Противозачатъчни хапчета, глупчо. „Оврал“. Започнах да ги вземам в първия ден на цикъла си и вече е безопасно да… знаеш какво. Чаках подходящия момент и мисля, че настъпи. — Очите ѝ, приковани в моите, искряха. После сведе поглед и смутено прехапа устни. — Само… не се разгорещявай много, чу ли? Мисли за мен и бъди нежен. Защото ме е страх. Карол каза, че първия път адски боляло.
Разсъблякохме се взаимно и накрая останахме голи. Навън облаците полека-лека се разнасяха, слънцето отново се показа и ромоленето на течащата вода започна да затихва. Ръцете и краката на Астрид бяха загорели, но тялото ѝ беше снежнобяло. Космите на пубиса ѝ бяха с цвета на чисто злато. Тръгнахме към вехтия матрак в ъгъла, където покривът още не беше пропаднал. Мисля, че не бяхме първите, използвали хижата за това, за което я използвахме през онзи ден.
Астрид ми помогна да го вкарам в нея, после ми прошепна да спра. Попитах я дали всичко е наред. Да, но искала да го направи сама.
— Чакай, миличък, не мърдай.
Подчиних се. Беше мъчително, но и прекрасно. Астрид повдигна бедрата си, проникнах малко по-навътре в нея. Същото движение. Още по-дълбоко проникване. Бях вперил поглед в матрака и помня избелелия десен, петната и мравката, която пълзеше нагоре. Астрид отново повдигна бедрата си. Проникнах докрай и тя ахна:
— Божичко!
— Заболя ли? Ако те боли…
— Не, прекрасно е. Мисля, че сега… можеш да го направиш.
Направих го. Направихме го заедно.
Беше нашето любовно лято. Любехме се къде ли не (веднъж дори в спалнята на Норман в караваната на Цицерон Ървинг, където счупихме леглото и трябваше да го сглобим), но най-често в хижата на Върха в небето. Тя беше нашето гнезденце. Написахме си имената сред стотици други на стената. Но не преживяхме друга буря. Не и през това лято.
През есента заминах за Мейнския университет в Ороно, а Астрид — за университета Съфолк в Бостън. Предполагах, че раздялата ни е временна, че през ваканциите ще бъдем заедно и че в необозримото бъдеще ще се оженим, след като се дипломираме. Една от малкото поуки, които си извлякох оттогава относно основните различия между половете, е, че мъжете кроят планове, а жените — не.
След онази буря, докато пътувахме към къщи, Астрид каза:
— Радвам се, че ми беше първият.
Отвърнах, че и аз се радвам, без да се замисля за подтекста.
Не се разделихме драматично. Просто се отдръпнахме един от друг. Архитект на постепенното отдалечаване — ако имаше такъв — беше Дилия Содърбърг, майката на Астрид — хубава и кротка женица, която неизменно се държеше мило, но всеки път ме гледаше така, както продавач гледа подозрителна двайсетдоларова банкнота. „Може и да е истинска — си мисли, — но има нещо… има нещо гнило.“
55
Електрически феномен, който се получава при голямо напрежение на електрическото поле в атмосферата и обикновено се проявява като светеща плазма по остри върхове на високи предмети (напр. мачти). — Б.пр.