Ако Астрид беше забременяла, моите планове за бъдещето вероятно щяха да се осъществят. Кой знае, може би щяхме да сме щастливи заедно: три деца, гараж за две коли, басейн в задния двор… всичко както си му е редът. Но… едва ли. Честите турнета (както и момичетата, които винаги се тълпят около рокбандите) щяха да ни разделят. Гледайки назад, мисля, че подозренията на Дилия Содърбърг бяха оправдани. Наистина бях фалшива двайсетачка. Достатъчно добра, за да мине на някои места, но не и в нейния магазин.
Раздялата със „Стоманени рози“ също не беше драматична. Първия път, когато се върнах вкъщи за уикенда, свирих с тях в петък вечер в салона на Американските ветерани, а в събота — в кръчмата „При Скутър“ в Норт Конуей. Както обикновено се справихме добре. Вече вземахме по сто и петдесет долара на участие. Помня, че пях соловокала на „Разкърши разкошно тяло“56 и изкарах доста добро соло на хармоника.
Но когато се върнах за Деня на благодарността, разбрах, че Норм е взел нов ритъм китарист и е сменил името на групата на „Рицарите на Норман“.
— Извинявай, братко — каза и вдигна рамене, — имаме адски много покани за участия, а не мога да работя в трио. Барабани, бас и още две китари — това е рокендролът.
— Няма нищо — смънках. — Разбирам. — И наистина разбирах, защото беше прав. Или почти. Барабани, бас, още две китари и всичко почва с ми мажор.
— Утре вечер ще свирим в „Рошавото пони“ в Уинтроп. Ако искаш, заповядай, ще те включим. Ще те представим като специален гост.
— Благодаря, но ще пропусна.
Бях чувал как свири новият ритъм китарист. Беше с година по-млад от мен, но вече по-добър от мен. Плюс това предпочитах да прекарам вечерта с Астрид. Както и направих. Подозирам, че дотогава беше вече излизала с други — хубаво момиче като нея не стои само вкъщи, — обаче беше дискретна. И любвеобилна. Прекарахме добре Деня на благодарността. „Стоманени рози“ (или „Рицарите на Норман“ — име, с което, слава богу, не се налагаше да свиквам) изобщо не ми липсваха.
Добре де. Няма да си кривя душата.
Почти не ми липсваха.
Един ден, малко преди коледната ваканция, отидох в „Мечата бърлога“ (така наричаха студентското барче в Мейнския университет), за да си взема бъргър и кока-кола. На излизане се загледах в таблото с обяви. Сред безбройните картончета, които предлагаха учебници, коли и пътувания до най-различни дестинации, открих едно със следния текст:
ЧУДЕСНА НОВИНА! Ние от група „Къмбърланд“ се събираме отново! ЛОША НОВИНА! Липсва ни ритъм китарист! Ние СВИРИМ КАВЪРИ И СЕ ГОРДЕЕМ С ТОВА! Ако можеш да свириш парчета на „Бийтълс“, „Стоунс“, „Бедфингър“, „Маккойс“, „Барбериънс“, „Станделс“, „Бърдс“ и пр., ела в стая 421 в Къмбърланд Хол, и си носи секирата. Ако харесваш „Емерсън, Лейк & Палмър“ или „Блъд, Сует & Тиърс“, си го на**кай.
По това време вече имах яркочервена китара „Гибсън SG“ и след лекциите отидох с нея в Къмбърланд Хол, където се запознах с Джей Педерсън. Беше забранено да се вдига шум в общежитието по времето, отредено за учене, затова двамата посвирихме тихичко в стаята му. По-късно вечерта забихме с усилватели в салона на общежитието. Разтресохме стените здраво и след половин час бях приет в групата. Джей беше много по-добър от мен, но не се притеснявах — все пак бях започнал кариерата си в рокендрола с Норман Ървинг.
— Мисля да сменя името на бандата. Ще я кръстя „Нагревателите“ — каза Джей. — Как ти се струва?
— Ако делиш парите честно и ми оставяш време за учене през седмицата, кръсти я „Задници от ада“, ако искаш, все ми е едно.
— Не е лошо име, съперничи на „Дъг и щурите откачалки“, обаче няма да ни канят да свирим на ученически забави. — Подаде ми ръка и аз стиснах дланта му вяло — типичното за рокаджиите здрависване „умряла риба“.
— Добре дошъл в групата, Джейми. Репетицията е в сряда вечер. Ако не се явиш, значи си задръстен и ще пропуснеш купона.
Имах много кусури, но не бях задръстен и се явих. Винаги се явявах в продължение на почти две десетилетия — с една дузина банди и в поне сто града — и участвах в големия купон. Ритъм китаристът винаги си намира работа, дори да е толкова надрусан, че едва стои на краката си. Общо взето, две неща са важни: да се явяваш навреме и да хващаш ми мажор с баре.
Проблемите започнаха, когато престанах да се явявам.
V
56
Песен на Елмор Джеймс от 1961 с кавър версии, изпълнявани от „Флийтуд Мак“, Ерик Клептън, Род Стюард и др. — Б.пр.