Завърших Мейнския университет (не ми достигнаха няколко стотни, за да се наредя сред отличниците) на двайсет и две години, а когато срещнах Чарлс Джейкъбс за втори път, бях на трийсет и шест. Стори ми се подмладен, може би защото при последната ни среща беше измършавял и смазан от скръб. Мен обаче годините до 1992 ме бяха състарили.
Открай време съм киноман. През осемдесетте изгледах много филми, най-често сам. Понякога задрямвах (на „Хедър“57 например — той определено е приспивен), но обикновено, колкото и да бях надрусан, издържах до края, запленен от звуците, цветовете и невъзможно красивите жени с оскъдно облекло. Обичам книгите и съм прочел доста, телевизията става за убиване на времето, когато си се приютил в мотел по време на буря, обаче за Джейми Мортън нямаше по-голямо удоволствие от филмите на голям екран. Аз, пуканките и голяма кока-кола. Плюс хероина, разбира се. Вземах втора сламка от барчето във фоайето, прегризвах я на две и смърках с нея праха от опакото на дланта си. До 1991 или 1992 още не се боцках, но накрая стигнах и дотам. Както става с повечето от нас. Повярвайте ми, знам.
Според мен най-привлекателното в киното са безпрепятствените преходи във времето. В началото на филма виждаш, да речем, някакъв смотан пубер — беден, без приятели, с родители кретени, който изведнъж се превръща в Брат Пит в пълния си блясък. Единственото, което разделя пубера от идола, е надпис на екрана: „14 ГОДИНИ ПО-КЪСНО“.
— Грях е да искаш времето да лети по-бързо — поучаваше ни мама, когато бяхме малки и копнеехме за лятната ваканция още от средата на февруари, или нямахме търпение да дойде Хелоуин. Сигурно е била права, но все пак си мисля, че скоковете във времето може и да са добре дошли за хора, които водят лош живот. А между началото на президентството на Рейгън през 1980 и панаира в Тулса през 1992 водех много лош живот. Имаше моменти на пълно затъмнение, но без надпис на екрана. Трудни бяха дните от този период, когато живеех насила — когато не можех да се надрусам.
Кадрите се сменяха един подир друг: група „Къмбърландс“ стана „Нагревателите“, а те станаха „Джей-Тоунс“ Последното ни участие като университетска банда беше щурият купон на абсолвентския бал на випуск ’78 в зала „Мемориъл“. Свирихме от осем до два след полунощ. Малко след това Джей Педерсън взе солистка, известна на местно ниво, която освен че можеше да пее, свиреше като богиня на тенор и алт саксофон. Казваше се Робин Сторс. С нея си паснахме идеално и през август „Джей-Тоунс“ бяха вече „Робин енд дъ Джейс“. Станахме една от най-търсените банди за купони в Мейн. Затрупваха ни с предложения за участия и животът беше хубав.
Тук екранът потъмнява.
Четиринайсет години по-късно Джейми Мортън се събуди в Тулса, Оклахома. Не в добър хотел, дори не в мотел от евтина верига, а в мизерен бордей, наречен „Фейърграундс Ин“. Подобни дупки бяха представата на Кели ван Дорн за пестеливост. Беше единайсет сутринта и леглото беше мокро. Не се учудих. Ако деветнайсет часа си спал с помощта на мистър Херо, напикаването е почти неизбежно. Предполагам, че същото се случва и ако умреш, докато си в наркоунес, но да мислим позитивно: тогава няма да се събудиш с боксерки, подгизнали от пикоч.
Затътрих се към банята — подсмърчах, очите ми сълзяха — и пътьом си свалих гащите. Първото, към което посегнах, което грабнах, беше несесерът за бръснене… но не за да избръсна наболата си брада. Бях скрил там приспособленията си за „готвене“ плюс самозалепваща се найлонова торбичка с няколко грама прах. Едва ли някой би влязъл с взлом, за да открадне толкова мижава доза, но проверката е втора природа на наркомана.
Едва след това застанах пред тоалетната чиния и се освободих от урината, събрала се след нощното изпускане. Докато се облекчавах, изведнъж ми хрумна, че нещо важно ми се е изплъзнало от ума. През този период свирех в една поп-кънтригрупа и предишната вечер щяхме да подгряваме за „Сойер Браун“58 на сцена „Оклахома“ на ежегодния панаир в Тулса. Беше много важен ангажимент, особено за група като нашата „Бяла мълния“, все още недостойна за участие на кънтрифестивала в Нешвил.
— Саундчек в пет часа — предупреди ме Кели ван Дорн. — Ще дойдеш, нали?
— Разбира се — отвърнах. — Нямаш грижа.
Обаче…
На излизане от банята видях, че под вратата стърчи бележка. Предполагах какво е написано, но все пак я взех и я прочетох. Съобщението беше кратко и не много мило:
Обадих се в музикалния клуб на местната гимназия и случих на един хлапак, който свири ритъм и слайд достатъчно добре, за да избутаме концерта. Прибра твоите шест стотачки с огромен кеф. Когато четеш тази бележка, ние ще сме на път за Уайлдуд Грийн. Дори не си помисляй да ни догониш. Уволнен си. Съжалявам, но ми писна.