— Елементарен трик от киното — смотолеви той, но извърна очи. После пак ме погледна. — Искаш ли да се оправиш, Джейми?
— Вече съм добре. Нищо работа, ще се наспя и ще ми мине.
— Не е дребна работа, а тежък грип. Ако сега тръгнеш към автогарата, болестта ще се завърне с пълна сила. Затова оставаш тук. И да, мисля, че до два-три дни наистина ще ти мине. Но не говорех за грипа.
— Добре съм — повторих, но сега беше мой ред да извърна очи. Малкото кафяво шишенце ме накара отново да погледна Джейкъбс. Той го държеше за лъжичката и го полюшваше на малката сребърна верижка като амулет на хипнотизатор. Посегнах да го хвана, обаче Джейкъбс отдръпна ръката си.
— Откога употребяваш?
— Хероин ли? От близо три години. — Бяха шест. — Катастрофирах с мотора си. Кракът ми се натроши на пет места, бедрената ми кост също беше счупена. Отначало ми даваха морфин…
— Типично.
— … а след известно време го замениха с кодеин, но кодеинът е гола вода, затова го подсилвах със сироп за кашлица. Терпинхидрат. Чувал ли си го?
— Естествено! Викат му „войнишки джин“60.
— Закърпиха крака ми, но не заздравя напълно. Един тип от групата, с която свирех — казваха се „Андерсънвил Рокърс“ или май че вече се бяха прекръстили на „Джорджия Джайънтс“ — ме светна за хидрокодона. Страхотен цяр против болката. Ей, слушат ли ти се моите истории?
— Разбира се.
Повдигнах рамене, сякаш ми беше все едно, но всъщност беше облекчение да споделя одисеята си. Не ми се беше случвало до този момент. Музикантите, с които свирех, се правеха, че не забелязват проблема ми. Интересуваше ги само да съм навреме за концерта и да помня акордите на „В среднощния час“61, което, повярвайте, не е висша математика.
— Продават го като сироп за кашлица, наречен „Тусионекс“. По-силен е от терпинхидрата, но ако знаеш как да извлечеш есенцията. Завързваш канап на гърлото на шишето и силно го завърташ. Центробежната сила разделя сиропа на три слоя. Хидрокодонът остава по средата. Вземаш сламка и го смучеш.
— Удивително.
„Не много“ — казах си наум и продължих да разказвам:
— След време пак се върнах към морфина, когато имах болки. След това открих, че хероинът също върши работа, а е два пъти по-евтин. — Усмихнах се. — И при наркотиците работи нещо като борса. Когато хората се юрнаха да ползват крек, цената на херцата се срина.
— Кракът ти изглежда добре — спокойно отбеляза Джейкъбс. — Имаш дълбок белег и мускулна атрофия, обаче май не е сериозна. Лекарят си е свършил работата добре.
— Да, мога да ходя. Но я опитай да стоиш три часа върху крак, натъпкан с метални шини, и то под горещите прожектори, с четирикилограмова китара на врата си. Чети ми лекции колкото си искаш — благодарен съм, задето ме излекува, — но не ми говори за болка. Човек не знае що е истинска болка, ако не я е изпитал.
Той кимна:
— И аз съм изпитвал болка, макар и душевна, затова те разбирам. Обаче ще ти кажа нещо, което — сигурен съм, дълбоко в себе си отдавна знаеш. Не тялото ти, а съзнанието ти боледува и обвинява крака ти. Човешкият мозък е лукав.
Пъхна шишенцето в джоба си (за мое дълбоко съжаление), приведе се и ме погледна в очите:
— Мисля, че мога да ти помогна чрез електротерапия. Не гарантирам, че завинаги ще те ще излекувам от психическата ти зависимост, но вярвам, че мога да ти дам това, което футболистите наричат пространство по терена.
— С онзи уред, с който върна гласа на Кони ли, след като го бяха ударили с щека по гърлото?
Той изненадано ме погледна и се засмя:
— Виж ти! Не си го забравил.
— Разбира се! Как да го забравя?
Помнех също как Кон отказа да ме придружи в къщата на Джейкъбс след Страшната проповед. Не чак като апостол Петър, който се отрекъл от Христос, но беше в този дух.
— Съмнявам се, че уредът го е излекувал, Джейми. Най-вероятно му е подействал като плацебо. Не ти предлагам психотерапия, а действително лечение, с което ще избегнеш — надявам се — мъчителния процес на абстиненция.
— Ама, разбира се — какво друго да очаквам от панаирджийски фокусник?
— Не съди по карнавалния ми образ, който е създаден за пред публиката. Когато не изпълнявам фокуси на сцената, за да си изкарвам хляба, се старая да казвам истината. Всъщност и когато работя, най-често съм откровен. Госпожица Кати Морс наистина ще удивлява своите близки с тази снимка.
— Да — отвърнах. — Две години. Не повече.
— Престани да шикалкавиш, а ми отговори. Искаш ли да се оправиш?
60
През 60-те и 70-те на войниците, оплакващи се от простуда и кашлица, давали сироп, който съдържал алкохол и кодеин. — Б.пр.