Постепенно се унесох. Малко преди да заспя, си казах: „Утре. Утре ще си тръгна.“ Но останах. На петата сутрин — мисля, че беше петата — Джейкъбс седна зад волана на своя баундър, включи двигателя и подхвърли:
— Хайде да се повозим.
Нямах избор, освен да отворя вратата и да скоча, защото кемперът вече се движеше по шосето.
VI
Електротехническата работилница на Джейкъбс беше в западната част на Тулса. Не знам как изглежда районът сега, но през 1992 представляваше западнала индустриална зона, в която много предприятия бяха фалирали или бяха на стъпка от фалита. Той вкара кемпера в паркинга на занемарен комплекс от цехове и магазини на Олимпия Авеню и спря пред автосервиз с табела „Автомонтьори «Уилсън»“.
— Брокерът ми каза, че стоял празен дълго време — обясни. Носеше избелели джинси и синя голф тениска, очите му искряха от вълнение. Изнервях се само като го гледах. — Наложи се да сключа договор за една година, но пък наемът е нищожен. Влизай.
— Махни тази табела и сложи своя — посъветвах го и с леко треперещите си ръце очертах нещо като рамка. — „Портрети с мълнии, Ч. Д. Джейкъбс, едноличен собственик.“ Ще изглежда добре.
— Няма да се задържа в Тулса. А и портретите са само средство за препитание, докато провеждам експериментите си. Напреднах много от пасторския си период, но все още имам дълъг път пред себе си. Много дълъг. Хайде, Джейми. Влизай.
Отключи вратата и ме преведе през празна канцелария. По мръсния линолеум бяха очертани чисти квадратчета на местата, където са били краката на бюрото. На стената имаше календар със снимки на спортистки, отгърнат на април 1989.
Покривът на сервиза беше от гофрирана ламарина, напечена от жаркото септемврийско слънце, затова очаквах вътре да е горещо като в пещ, обаче се оказа приятно хладно. Чуваше се тихо бръмчене на климатици. Джейкъбс щракна няколко ключа на стената — явно монтирани наскоро — и помещението се освети от дванайсетина силни лампи. Ако не бяха правоъгълните вдлъбнатини на пода, оставени от двата подемника, и петната от машинно масло, човек можеше да си помисли, че е в операционна.
— Сигурно плащаш луди пари — климатиците излизат доста скъпо — отбелязах. — Особено при топлината, която излъчват лампите.
— Напротив, евтиния. Климатиците са конструирани от мен. Харчат много малко, освен това сам си произвеждам електричеството — е, не всичкото. Бих могъл да покривам всичките си потребности, обаче не искам от електроснабдяването в Тулса да се усъмнят, че крада ток, и да дойдат на проверка. А лампите… ако пипнеш крушката, няма да се изгориш. Дори няма да почувстваш топлина.
Стъпките ни отекваха в празното помещение. Гласовете ни кънтяха. Струваше ми се, че сме заобиколени от призраци. Казах си: „Сигурно защото съм напрегнат.“
— Слушай, Чарли, да не би да си се заиграл с някакви радиоактивни вещества?
Той направи гримаса и поклати глава:
— Ядрената енергия е последното, което ме интересува. Тя е за идиоти. Задънена улица.
— А как произвеждаш ток?
— Електричеството ражда електричество, ако знаеш как да го накараш. Друг път ще говорим по този въпрос. Ела да ти покажа нещо.
В дъното на помещението имаше три-четири дълги маси, отрупани с електротехнически уреди. Разпознах осцилоскоп, спектрометър и няколко черни кутии, които приличаха на китарни усилватели „Маршал“, но може да бяха някакви особени батерии. Имаше контролен панел, който изглеждаше доста разнебитен, и няколко измервателни уреда с потъмнели циферблати. Накъдето и да погледнех, виждах дебели кабели, гърчещи се като змии. Някои влизаха в метални контейнери, които приличаха на куфарчета с инструменти; други криволичеха обратно към черните кутии.
„Може би е някаква фантазия — помислих си. — Съоръжения, които функционират само във въображението му.“ Но портретите с мълнии не бяха въображаеми. Нямах представа как ги правеше — обяснението му беше, меко казано, незадоволително, но бяха факт. И наистина не чувствах топлина от силните лампи, въпреки че стоях под една от тях.
— Доста скромно оборудване — отбелязах скептично. — Очаквах повече.
— Проблесващи светлинни снопове! Хромирани ножови превключватели, стърчащи от контролни табла като в научнофантастичен филм! Може би и кабина за телепортация! И холограма на Ноевия ковчег в дифузна камера! — Той се засмя.
— Нищо подобно — казах, макар че описанието му беше доста точно. — Само че оборудването ми се струва… недостатъчно.