— Така е. Свърших с опитите, които мога да направя на този етап. Продадох някои уреди. Разглобих другите, които са по-нетрадиционни, и ги дадох на склад. Свърших добра работа в Тулса, особено предвид малкото свободно време, с което разполагах. Да се грижиш за прехраната си всеки ден е досадна работа, както, предполагам, знаеш.
Знаех, разбира се.
— Все пак напреднах по пътя към крайната си цел. Сега ми е нужно време да помисля, а няма как да стане, докато всяка вечер изнасям представления.
— А крайната ти цел е?
И този път той пропусна покрай ушите си въпроса.
— Ела насам, Джейми. Искаш ли нещо за ободряване, преди да започнем?
Не бях сигурен, че искам да започнем, но със сигурност исках нещо за ободряване. За пореден път ми мина през ума да грабна кафявото шишенце и да избягам. Само че той щеше да ме настигне и да го изтръгне от ръката ми. Бях по-млад и почти бях преборил грипа, обаче той беше в по-добра форма. Най-малкото не беше катастрофирал с мотор и не беше чупил крак и бедрена кост.
Джейкъбс взе изпръскан с боя дървен стол, сложи го пред една от черните кутии, които приличаха на усилватели „Маршал“, и каза:
— Седни.
Не се подчиних… не и веднага. На едната маса забелязах снимка в рамка с подпора. Той видя, че посягам да я взема, и протегна ръка, сякаш искаше да ме спре. Обаче се отказа и ме загледа, без да продума.
Една случайно чута по радиото песен може да отключи спомен с жестока (но, слава богу, краткотрайна) яркост: първата целувка, велик купон с приятели, трагичен миг в живота. Всеки път, когато чуя „Върви по своя път“ на „Флийтуд Мак“ например, се сещам за последните мъчителни седмици на майка ми — през онази пролет непрекъснато пускаха по радиото тази песента. Една снимка може да има същото въздействие. В момента, в който зърнах тази, станах пак на осем. Сестра ми пак редеше домино с Мори в Къта с играчките, Патси Джейкъбс бодро свиреше на пианото „Ще пожънем снопи“64, поклащаше се в такт с музиката и копринената ѝ руса коса се полюшваше.
Беше студиен портрет. Патси беше с широка рокля до прасците — модел, който отдавна беше излязъл от мода, но ѝ стоеше чудесно. Детето в скута ѝ беше с къси панталонки и пуловерче без ръкави. На темето му стърчеше непослушният кичур, който много добре си спомнях.
— Наричахме го Мори Марката — промълвих и леко прокарах пръсти по стъклото.
— Така ли?
Не го погледнах. Гласът му трепереше и аз се боях какво ще видя в очите му.
— Да — отвърнах. — А ние, момчетата, бяхме влюбени в жена ти. И Клеър беше влюбена. Мисля, че мечтаеше да е госпожа Джейкъбс.
При мисълта за сестра ми очите ми се напълниха със сълзи. Бих могъл да се оправдая с абстиненцията и с физическата си слабост и щеше да е вярно… но не съвсем.
С длан избърсах сълзите си и върнах снимката на масата. Вдигнах поглед — Джейкъбс човъркаше някакъв регулатор за напрежението, който изглеждаше съвсем наред.
— Не се ожени отново, така ли? — промърморих.
— Не. И през ум не ми мина. Патси и Мори бяха моят живот. Всичко, което исках и от което се нуждаех. Не минава ден, без да мисля за тях. Не минава месец, без да ги сънувам. Сънувам, че са живи и здрави, а като се събудя, си казвам, че катастрофата е била само кошмар… После… истината ме връхлита. Един въпрос, Джейми. Питал ли си се някога къде са майка ти и сестра ти? Ако са някъде?
— Не. — Жалките останки от вярата ми след Страшната проповед се бяха изпарили в гимназията и в университета.
— Хм. Разбирам. — Той остави регулатора и включи уреда, напомнящ усилвател „Маршал“ — марка, която групи като тези, в които свирех, рядко можеха да си позволят. Нещо забръмча, но не като усилвател — звукът беше по-нисък, почти като музикален тон. — Да започваме.
Погледнах стола, но не седнах, а промърморих:
— Обеща да ме… ободриш.
— Вярно. — Извади кафявото шишенце, позамисли се, после ми го подаде. — Да се надяваме, че ще ти е за последно, затова се обслужи сам.
Не се наложи ме подканва втори път. Смръкнах две големи дози и щях да повторя, ако не беше изтръгнал от ръцете ми кафявото шишенце. Но и това беше достатъчно — в съзнанието ми се отвори прозорец към тропически бряг. Ветрецът нежно ме погали, изведнъж престана да ми пука какво ще стане с мозъка ми. Седнах на стола.
Джейкъбс отвори един стенен шкаф и извади закрепени с тиксо слушалки с метална мрежа на наушниците. Включи ги в уреда, напомнящ усилвател, и ми ги подаде.
— Ако чуя „Ин А Гада Да Вида“65, значи съм отлетял — се пошегувах.
65
Заглавие на песен на американската рокгрупа „Айрън Бътърфлай“ в стил психеделичен рок, първоначално наречена „В райската градина“, което солистът произнася завалено под въздействието на алкохола. — Б.пр.