Докато си взема душ и се облека, от съня ми не бе останало нищо освен бледа мъгла. Скоро напълно щеше да изчезне. Знаех го от опит.
Живеех в апартамент на втория етаж на Боулдър Каниън Драйв в Недърленд. През 2008 вече можех да си позволя и къща, но това означаваше и ипотека, а не ми се занимаваше с нея. Бях сам и апартаментът ме устройваше напълно. Леглото беше двойно като в кемпера на Джейкъбс и през годините не липсваха момичета, с които да го споделям. Напоследък идваха по-рядко, но това беше в реда на нещата. Скоро щях да навърша петдесет и две — горе-долу възрастта, на която чаровните донжуановци започват неизбежната си трансформация в опърпани дърти козли.
Освен това ми харесваше да гледам как набъбва спестовната ми сметка. Не бях скъперник, ни най-малко, но парите не бяха без значение за мен. Имах ярък спомен от онази далечна сутрин, в която се бях събудил разорен и болен в мотел „Феърграундс Ин“. Не бях забравил и изражението на червенокосата, докато ми връщаше изпразнената кредитна карта. „Опитайте отново“ — бях ѝ казал. „Душко — беше отговорът, — няма за какво — нали те виждам.“
„Да, но виж ме сега, сладурче“ — си помислих, докато карах джипа си „Тойота 4-Рънър“ по Карибу Роуд. Бях качил двайсетина килограма от деня, в който срещнах Чарлс Джейкъбс в Тулса, но тегло осемдесет и пет при ръст метър и осемдесет и пет ми се виждаше прилично. Е, коремът ми не беше плосък и холестеролът ми беше на ръба, но пък навремето приличах на концлагерист в Дахау. Никога нямаше да свиря в Карнеги Хол, нито с група „И Стрийт Бенд“ на Брус Спрингстийн, но все пак свирех — доста — и имах работа, която харесвах и в която бях добър. „Ако някой иска повече от това — си казвах често, — предизвиква боговете“. Но ти не ги предизвиквай, Джейми. Ако случайно чуеш по радиото Пеги Лий да пее онази тъжна песен на Лийбър и Столър „Нима това е всичко?“, смени станцията и намери нещо друго.
След шест километра по Карибу Роуд, малко преди пътят да се заизкачва по стръмния склон на планината, завих при табелата РАНЧО „ВЪЛЧАТА ГЛАВА“ — 4 КИЛОМЕТРА. Като стигнах на портала, вкарах кода си в електронната заключваща система и спрях на покрития с чакъл паркинг с надпис ЗА СЛУЖИТЕЛИ И АРТИСТИ. Бях виждал пълен този паркинг един-единствен път — в деня, когато Риана записа миниалбум в студиото във „Вълчата глава“. Тогава цялата алея беше пълна с коли, чак до шосето. Тази мацка имаше сериозен антураж.
Знаех, че преди два часа Пейгън Старшайн (истинско име: Хилъри Кац) е нахранила конете, но все пак минах през конюшнята и ги почерпих с парченца ябълка и морков. Повечето бяха снажни и красиви. Понякога ги виждах като лимузини кадилак на четири крака. Любимият ми сред тях обаче приличаше по-скоро на очукан шевролет. Бартълби — сив кон на петна, без ясно родословие — беше в ранчото, когато пристигнах само с една китара, сак и разнебитени нерви, и не беше млад дори тогава. Повечето от зъбите му бяха окапали отдавна, но с малкото останали дъвчеше парчето ябълка и мързеливо триеше челюсти една в друга. Тъмните му благи очи не се откъсваха от моите.
— Ти си голяма работа, Барт — му казах и го потупах по муцуната. — И аз много те обичам.
Той кимна, сякаш за да каже, че знае.
Пейгън Старшайн — или Пейг за близките ѝ — хранеше пилетата от престилката си. Не можеше да ми махне с ръка, затова ме поздрави с едно дрезгаво „Здравей“, последвано от първите два реда от парчето „Танцувай Мещ Пътейтоус“71. Включих се и аз: „той е най-модерният, най-великият“ и т.н.
Пейгън беше пяла като беквокалистка с различни групи и на младини звучеше като една от „Пойнтър Систърс“.72 Момичето обаче пушеше като комин и затова сега, вече на четирийсет, звучеше като Джо Кокър на фестивала „Удсток“.
Студио 1 беше затворено и тъмно. Светнах лампите и погледнах на стенното табло програмата за днес. Имаше четири сесии: първата в десет, после в два, в шест и една вечерна в девет, която навярно щеше да продължи до след полунощ. Студио 2 също имаше натоварена програма. Недърленд е малко селище, сгушено високо на западния склон на Скалистите планини. Тук въздухът е рядък, населението също — постоянните жители са по-малко от хиляда и петстотин души, — но музикалният живот кипи, в пълна диспропорция с размерите на градчето. Това, което се чете на стикерите за коли — НЕДЪРЛЕНД! ПОВЕЧЕ ЕКСТАЗИ ДАЖЕ И ОТ НЕШВИЛ!, не е преувеличено. Джо Уолш е записал първия си албум във „Вълчата глава 1“ по времето, когато бащата на Хю Йейтс е бил начело, а Джон Денвър е записал последния си албум във „Вълчата глава 2“. Хю веднъж ми пусна работен запис, на който се чува как Денвър обяснява на музикантите от групата си, че си е купил експериментален самолет „Long-EZ“. Настръхнах, като го чух.73
71
Популярен танц от 60-те и известен сингъл на певицата Ди Ди Шарп, оглавявал редица класации. — Б.пр.
72
„Пойнтър Систърс“ — американска поп и ритъм-енд-блус група, основана през 1969. — Б.пр.
73
Джон Денвър, певец, автор на песни, актьор и общественик, запален пилот-любител, загива през 1997 при катастрофа с личния си експериментален самолет. — Б.пр.