В градчето имаше девет бара с музика на живо всяка вечер и още три звукозаписни компании освен нашата, но „Вълчата глава“ беше най-голямата и най-добрата. Когато за първи път пристъпих плахо в кабинета на Хю и му казах, че ме праща Чарлс Джейкъбс, на стената имаше поне две дузини снимки на известни музиканти, включително на Еди ван Хален, Аксел Роуз (в разцвета на кариерата си), на групарите от „Линърд Скинърд“ и „Ю Ту“. Но най-голямата гордост на Хю — единствената снимка, на която фигурираше и той самият — беше на „Стейпъл Сингърс“.
— Мейвис Стейпълс е богиня — ми каза той тогава. — Най-добрата певица в Америка. Никой друг не може да се мери с нея.
В младите си години на пътуващ музикант бях записвал евтини сингли и лоши албуми в малки студиа, но никога не бях свирил за сериозна звукозаписна компания, докато веднъж не се наложи да замествам ритъм китариста на Нийл Дайъмънд, който се беше разболял от мононуклеоза. Тогава адски се стресирах — бях на косъм да повърна върху китарата си от притеснение, но впоследствие съм свирил в много сесии, най-често като заместник, но понякога и по специална покана. Заплащането не беше кой знае колко добро, но не беше и мизерно. През уикендите свирех с една група в местен бар, наречен „Комсток Лоуд“, а понякога успявах да се уредя с участие в Денвър. Освен това преподавах музика на амбициозни гимназисти в лятна школа, която Хю създаде след смъртта на баща си. Наричаше се „Рок-Атомик“.
— Не ставам за преподавател — възпротивих се аз, когато той предложи да прибави и това към задълженията ми. — Не мога да чета ноти!
— Важното е, че можеш да четеш таблатури — отвърна Хю. — Децата искат само това. За наше и за тяхно щастие на повечето няма да им трябва нищо друго. В тези планини няма да откриеш гений като Сеговия74, човече.
Оказа се, че е прав, и когато престанах да се притеснявам, заниманията с децата започнаха да ми харесват. Връщаха ми спомени от времето на „Стоманени рози“, а освен това… може би сравнението е грубо, но от работата си с тийнейджърите от „Рок-Атомик“ изпитвах удоволствие много сходно с това, с което давах сутрин ябълка на Бартълби и го потупвах по муцуната. Тези деца просто искаха да свирят рок и в един момент откриваха, че могат — след като се справят с ми акорд.
Студио 2 също беше тъмно, но Муки Макдоналд беше оставил включен мишпулта. Изключих всичко и си отбелязах да говоря с него. Той беше добър звукорежисьор, но четирийсет години пушене на мери джейн го бяха направили разсеян. Моята китара „Гибсън SG“ стоеше наред с другите инструменти, защото през деня щях да свиря в демо сесия с една малка рокабили банда на име „Гота Уона“. Седнах на едно от високите столчета и посвирих десетина минути, без да включвам усилвател. Дрънках си парчета от рода на „Маратонки на високи токчета“75 и „Моето моджо работи“76 за поддържане на форма. Сега бях по-добър отколкото в годините, когато обикалях из страната с разни групи, много по-добър, но никога нямаше да бъда Ерик Клептън.
Телефонът иззвъня — макар че всъщност телефоните в студиата не звъняха, а само светеха със синя светлина. Оставих китарата и вдигнах.
— Студио 2, Къртис Мейфилд77 слуша.
— Как е задгробният живот, Къртис? — попита Хю Йейтс.
— Мрачен. Хубавото е, че вече не съм парализиран.
— Радвам се да го чуя. Ела в Голямата къща. Искам да ти покажа нещо.
— Сега ли? След половин час имам запис, човече. Ще дойде онази кънтри-енд-уестърн хубавица с дългите крака.
— Муки ще се оправи с нея.
— Няма го. Не е дошъл. Между другото, оставил е пулта включен в Студио 2. Отново.
Хю въздъхна.
— Ще говоря с него. А сега ела.
— Добре, но слушай, Хю? Остави на мен да говоря с Муки. Все пак е моя работа, нали?
Той се засмя.
— Чудя се къде остана боязливият смотаняк, когото наех преди години. Тогава не смееше дума да обелиш — избоботи той. — Идвай. Ще се шашнеш.
„Голямата къща“ беше просторна вила, пред която бе паркирана колата на Хю — ретролинкълн „Континентал“. Този човек беше страстен фен на всичко, гълтащо високооктанов бензин. Можеше да си позволи да се поглези. Звукозаписните студиа във „Вълчата глава“ печелеха колкото да не излязат на червено, но по-старите представители на фамилия Йейтс бяха вложили много пари в акции в крупни предприятия, а Хю — два пъти разведен, с предбрачни договори и в двата брака — беше последната издънка на родословното дърво. Отглеждаше коне, кокошки, овце и няколко прасета, но това беше само хоби. Същото важеше и за колекцията му от леки коли и пикапи с мощни двигатели. Истинската му страст беше музиката. Твърдеше, че някога е свирил, но никога не бях го виждал да пипне тромпет или китара.
74
Андрес Сеговия (1893-1987) — испански китарист виртуоз, една от най-влиятелните личности в областта на класическата китара. — Б.пр.
76
Песен от 1956 на Престън Фостър, популяризирана от Мъди Уотърс и известна в многобройни кавърверсии. — Б.пр.
77
Къртис Мейфилд (1942-1999). — Афроамерикански музикант, вокалист, композитор, китарист, социален активист, борец за граждански права. — Б.пр.