— Налага се скоро да го преместя — промърмори Джейкъбс, — иначе няма как да вкарам колата в гаража. Не ми се ще да си имам неприятности с Пати. — Приведе се, подпря ръце на бедрата си и огледа хълмовете, долините, тънките като конец електрически проводници и голямото езеро. Близо до водата „пасяха“ пластмасови овце и крави (бяха несъразмерни с другите елементи от пейзажа, но тогава не обърнах внимание на тази подробност, а и да бях, тя нямаше да развали ефекта). Забелязах обаче много улични лампи, което беше малко странно, тъй като това не беше град и нямаше улици. — Обзалагам се, че тук можеш да разиграеш страхотна битка с твоите войници, а?
— Да — отвърнах. Каква ти битка, можех да разиграя цяла война!
Той кимна:
— Обаче няма да се случи, защото край Езерото на мира всички живеят в мир и сговор. Не се допускат вражди. По това прилича на небесния рай. Ще го сложа в сутерена на църквата, където ще провеждаме занятията на вечерното училище. Ще ми помогнете с братята ти да го пренеса? Мисля, че ще хареса на децата.
— Ще им хареса, как иначе! — И прибавих нещо, което бях чувал от баща си: — Гаранция — Франция!
Джейкъбс се засмя и ме потупа по рамото.
— А сега искаш ли да видиш едно чудо?
— Ами… може — отвърнах колебливо. Не бях сигурен, че искам. Стори ми се страшничко. Изведнъж си дадох сметка, че сме сами в тъмен гараж, потънал в прах и вонящ на мухъл. Вратата към външния свят още беше отворена, но ми се струваше, че се намира на почти два километра разстояние. Преподобният Джейкъбс ми беше симпатичен, обаче изведнъж съжалих, че не останах вкъщи, за да си оцветявам книжките и да гледам по телевизията дали мама ще спечели прахосмукачката „Електролукс“, с която най-сетне вземе превес в безкрайния двубой с летния прахоляк.
Преподобният Джейкъбс бавно прокара ръка над Езерото на мира и аз забравих тревогите си. Изпод импровизираната маса се разнесе глух вибриращ звук — като на телевизора ни „Филко“, докато загряваше — и уличните лампи светнаха. Светлината беше ярка, почти ослепителна, и обливаше с вълшебно, сякаш лунно сияние зелените хълмове и синята вода. Дори пластмасовите крави и овце изглеждаха по-реалистични, може би защото сега хвърляха сенки.
— Иха! Как го направихте? — възкликнах.
Той широко се усмихна:
— Хубав номер, нали? „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. И Бог видя, че светлината беше добро.“3 Само че аз не съм Бог и разчитам на електричеството. То е божи дар, който те кара да се чувстваш като господ всеки път, когато щракнеш електрическия ключ, не мислиш ли?
— Сигурно — отвърнах. — Моят дядо Еймъс помни как е било преди да измислят електрическите крушки.
— Много хора си спомнят това време, но не след дълго ще си отидат от този свят… и тогава никой няма дори да се замисля какво чудо е електричеството. И каква мистерия. Имаме представа как работи, но да знаеш как работи нещо не е като да знаеш какво представлява.
— Как запалихте лампите? — попитах.
Той посочи един рафт зад масата:
— Виждаш ли малката червена крушка?
— Аха.
— Това е фотоелектрична клетка. Можеш да си я купиш, но аз си я направих. От нея излиза невидим лъч. Когато ръката ми прекъсне лъча, уличните лампи около езерото светват. А ако повторя това движение… ето така… — Прокара длан над макета и светлината от уличните лампи помръкна, заместиха я мъждукащи искрици, които накрая угаснаха. — Видя ли?
— Жестоко! — ахнах.
— Опитай.
Протегнах ръка. Нищо! Обаче като се повдигнах на пръсти, сигурно прекъснах невидимия лъч. Вибриращият звук изпод масата отново се чу и лампите светнаха.
— Стана!
— Ами как, гаранция — Франция! — Той дружелюбно разроши косата ми.
— А какъв е този звук? Бръмчи като телевизора ни.
— Погледни под масата. Чакай, ще включа осветлението, за да виждаш по-добре.
Натисна ключа на стената и двете прашни крушки на тавана светнаха. Мракът се поразсея, но не и мирисът на мухъл (и на още нещо, което долавях — миризмата на горещо машинно масло може би).