— Музиката е значимо нещо — ми каза той веднъж. — Популярните романи ги четеш и ги забравяш, телевизията е ден за ден, киното и то. Ако те попитам какво си гледал преди две години, няма да си спомняш. Но музиката остава. Дори попмузиката. Особено попмузиката. Подигравай се на „Капки дъжд падат на главата ми“78 колкото си искаш, но хората ще слушат тази боза и след петдесет години.
Беше лесно да си спомня есенния ден през 1992, когато се запознах с Хю, защото „Вълчата глава“ изглеждаше по абсолютно същия начин — до паркирания пред къщата тъмносин линкълн континентал с малките прозорчета на задните врати. Само аз бях много по-различен. Хю ме посрещна на вратата, ръкува се с мен и ме покани в кабинета си. Настани се на директорския стол зад огромното бюро, върху което можеше да кацне малък самолет. Още в коридора бях ужасно притеснен, а когато влязох и видях лицата на прочути музиканти да ме гледат от стените, устата ми съвсем пресъхна.
Хю ме измери с поглед — странен посетител с мръсна тениска на AC/DC и още по-мръсни дънки — и каза:
— Чарли Джейкъбс ми се обади за теб. Длъжник съм му. Преди време ми направи огромна услуга, за която едва ли ще мога да му се отблагодаря, но той твърди, че ако ти помогна, ще сме квит.
Стоях пред бюрото като онемял. На прослушвания знаех как да се представям, но това беше нещо по-различно.
— Чарли каза, че доскоро си се дрогирал.
— Да — признах. Нямаше смисъл да отричам.
— Каза, че си бил на хероин.
— Да.
— Но сега си чист?
— Да.
Мислех, че ще ме попита колко време ще изтрая, но той не го направи.
— Седни, за бога. Искаш ли кока-кола? Бира? Лимонада? Или чай с лед?
Седнах, но бях като на тръни и не се облегнах.
— Може чай с лед.
Той натисна копчето на интеркома на бюрото си.
— Джорджия? Донеси два чая с лед, миличка. — А след това се обърна към мен: — В това ранчо наистина се занимаваме с животновъдство, Джейми, но мен най-вече ме интересуват животните, които идват тук с музикални инструменти.
Помъчих се да се усмихна, но се почувствах идиотски и се отказах.
Той изглежда не забеляза.
— Рокбанди, кънтригрупи, соло изпълнители: те са основното ни препитание. Правим и рекламни мелодийки за радиостанциите в Денвър, както и по двайсет-трийсет аудиокниги на година. Майкъл Дъглъс беше тук, записа един роман на Фокнър и Джорджия щеше да се напикае от възторг. Той е много земен и приятен човек, но в студиото е железен професионалист.
Не ми идваше наум какво да отговоря, затова мълчах и чаках чая.
Хю се приведе към мен:
— Знаеш ли кое е най-важното за работата в едно ранчо?
Поклатих глава, но преди да ми бъде обяснено, влезе хубава млада чернокожа жена със сребърен поднос, върху който имаше две високи чаши, пълни с лед и чай, със стръкче мента във всяка. Изстисках в чая си две резенчета лимон, но не докоснах захарницата. По време на хероиновия ми период налитах на захар като мечка на мед, но след онзи ден със слушалките в автосервиза ми се гадеше от сладко. Малко след като излязохме от Тулса, си купих шоколад от бюфета във влака, но не можах да го изям. Само като го помирисах, усетих позиви за драйф.
— Благодаря ти, Джорджия — каза Йейтс.
— Моля, да ви е сладко. Не забравяй болницата. Времето за свиждане започва в два. Лес ще те очаква.
— Няма да забравя.
Тя излезе, като затвори тихо вратата, и той отново се обърна към мен:
— Най-важното за работата в едно ранчо е да има главен бригадир на място. Човекът, който движи земеделските и животновъдните въпроси, се казва Рупърт Хол. Той за щастие е жив и здрав, но бригадирът по музикалната част лежи в Окръжната болница в Боулдър. Лес Калъуей се казва. Името говори ли ти нещо?
Поклатих глава.
— А чувал ли си за „Екселент Борд Брадърс“?
Това ми прозвуча познато.
— Инструментална група, нали? Сърфрок, в стила на Дик Дейл и неговите „Дел-Тоунс“?