Хю най-сетне откъсна очи от планината и се обърна към мен.
— След това бях готов да направя всичко за него, Джейми. Всичко.
— Чувството ми е познато.
— Когато спрях да хлипам, той ме заведе при рафтовете и ми сложи две слушалки „Кос“. Включи ги и пуска някаква музикална радиостанция. Питаше ме дали чувам и постепенно намаляваше звука, докато стигна нула, но мога да се закълна, че дори тогава чувах. Той не само ми върна слуха, Джейми, но го направи по-остър, отколкото когато бях на четиринайсет и свирех с първата си банда.
Хю попитал Джейкъбс как да му се отплати. Преподобният погледнал мърлявия хлапак, който явно се нуждаел от подстригване и баня, и се замислил.
— Знаеш ли какво — казал най-накрая, — тук бизнесът не върви. Ако въобще се завъртят клиенти, са обикновено някакви съмнителни субекти. Затова смятам да прехвърля стоката в един склад в Норт Сайд, докато реша какво ще правя занапред. Можеш да ми помогнеш.
— Мога да направя нещо още по-добро — предложил Хю, като се опиянявал от собствения си глас. — Ще платя за склада и ще наема транспортна фирма, която ще свърши всичко. Имам достатъчно пари да си го позволя, макар че може би не си личи. Наистина.
Джейкъбс бил ужасѐн от идеята:
— За нищо на света! Стоките за продан са боклуци, но уредите ми в задната стая — моята лаборатория — са много ценни и повечето крайно деликатни. Ако ми помогнеш лично да ги пренесем, това ще бъде достатъчна отплата. Но преди всичко трябва да си починеш. И да се храниш. Да качиш няколко килограма. Изживял си труден период. Бихте ли станали мой асистент, господин Йейтс?
— Щом искате, с удоволствие — съгласил се Хю. — Господин Джейкъбс, още не мога да повярвам, че ви чувам.
— След седмица няма да ти прави впечатление — отбелязал Чарлс. — Така става с чудесата. Няма защо да роптаем срещу това — то е част от човешката природа. Но тъй като току-що съпреживяхме заедно чудо в този забутан край на Моторния град81, ще те помоля да не ме наричаш господин Джейкъбс. За теб съм „Преподобния“.
— Като обръщение към свещеник?
— Абсолютно — казал той и се ухилил. — Преподобният Чарлс Д. Джейкъбс, върховен прелат на Първата църква на електричеството. Обещавам ти да не те претоварвам с работа. Не бързаме за никъде, ще караме полека.
— Не се учудвам, че сте карали полека.
— Какво намекваш?
— Отказал ти е да наемеш транспортна фирма и да му платиш. Не са му трябвали пари от теб, а да му отделиш повече време. Според мен той те е изследвал. Наблюдавал е страничните ефекти от лечението си. Ти какво си мислеше?
— Тогава ли? Нищо. Бях на седмото небе. Ако Преподобният беше поискал да ограбя Първа национална банка в Детройт, навярно щях да се опитам. Но сега, като се връщам назад, си мисля, че сигурно си прав. Нямаше много работа за вършене, защото той държеше много малко стока. Уредите му в задната стая бяха повече, но с един по-голям камион можехме да изнесем за два дни цялата колекция. А той проточи работата цяла седмица. — Хю помисли малко и добави: — Да, прав си. Наблюдавал ме е.
— Изследвал те е. Изучавал е последствията. — Хвърлих поглед към часовника си. Записът започваше след петнайсет минути и ако продължавах да се бавя, щях да закъснея. — Ела да ме изпратиш до Студио 1. И ми разкажи за страничните ефекти.
Докато вървяхме, Хю ми описа периодите на амнезия, последвали електротерапията на Джейкъбс. Били краткотрайни, но чести, особено през първите няколко дни. Нямал чувството, че губи съзнание. Просто изведнъж се озовавал на различно място и откривал, че са изминали пет минути. Или десет. На два пъти се случило, докато с Джейкъбс товарели техниката му и вехтошарските му стоки на един пикап, който Преподобният бил взел от някакъв човек (може би и той от чудотворно излекуваните му пациенти, но Хю не можал да разбере, защото Джейкъбс мълчал дискретно по такива теми).
— Попитах го какво е ставало в тези интервали, за които нямам спомен. Той каза: „Нищо, продължихме да пренасяме багаж и да си говорим най-нормално.“
— Повярва ли му?
— Тогава да. Но сега не съм сигурен.
Хю разказа как пет-шест дни след терапията седял на единствения стол в стаята в долнопробния си хотел и четял книга, а в следващия миг изведнъж се озовал прав в ъгъла с лице към стената.
— Произнасяше ли нещо? — попитах, като си мислех: „Нещо стана. Нещо, нещо, нещо.“
— Не — отвърна той. — Но…
— Но какво?
Споменът го накара да поклати глава.
— Бях съблякъл панталона си, след което си бях обул обувките отново. Стоях в ъгъла по боксерки и маратонки „Рибокс“. Шантаво, нали?
81