— Муй локо82 — казах. — Колко време продължиха тези епизоди?
— През втората седмица бяха само два. На третата изчезнаха. Но имаше и нещо друго, което продължи по-дълго. То беше свързано със зрението ми. Имах едни други… епизоди. Призматики. Не знам по какъв друг начин да ги нарека. В първите пет години след лечението се повториха повече от десетина пъти. Но оттогава не са се появявали.
Стигнахме до студиото. Муки ни чакаше отвън. С шапката си с логото на „Денвър Бронкос“83, обърната с козирката назад, приличаше на най-стария скейтбордист в света.
— Групарите дойдоха. Разсвирват се. — Той понижи глас: — Хора, тези образи са пълна скръб.
— Предупреди ги, че ще закъснеем — казах. — За компенсация ще им отпуснем още време.
Муки премести поглед от Хю към мен и после пак към Хю, за да премери емоционалната температура.
— Хей, нали никой няма да го отнесе с уволнение?
— Няма, освен ако не оставиш мишпулта включен пак — сопна му се Хю. — Хайде, влизай вътре и остави възрастните да си поговорят.
Муки козирува и влезе в студиото.
Хю отново се обърна към мен:
— Призматиките бяха много по-чудато нещо от моментите на амнезия. Не знам дали ще мога да ти го опиша. Както се казва, трябва да се изживее.
— Опитай.
— Винаги усещах, когато се задават. Както си действах по ежедневните задачи, изведнъж зрението ми се изостряше.
— Като слуха ти след лечението?
Той поклати глава.
— Не, със слуха си беше ясен факт. Всеки тест ще потвърди, че и днес чувам по-добре отколкото преди лечението на Джейкъбс, макар че не съм си правил труда да се изследвам. Другото със зрението беше някак… Нали знаеш как епилептиците предусещат припадъка по белези като изтръпване на китките или неприятен мирис?
— Предвестници на пристъпа.
— Именно. Това изостряне на зрението, което чувствах, беше предвестник. После идваха… цветовете.
— Цветовете.
— Предметите се оцветяваха и всичко се изпълваше в червени, сини и зелени багри. Цветовете се движеха и се разместваха. Сякаш гледаш света през призма, но такава, която едновременно увеличава и разчупва обектите. — Той потупа челото си с длан в израз на недоумение и безсилие. — Не мога да ти го опиша точно. Траеше трийсет-четирийсет секунди, в които сякаш виждах през света и зад него имаше друг свят. По-реален свят.
Той ме погледна сериозно.
— Това бяха моите призматики. Досега не съм разказвал на никого за тях. Те ме ужасяваха.
— Не каза ли поне на Джейкъбс?
— Бих му казал, но когато за първи път изпитах това, той си беше тръгнал. Нямаше тържествено сбогуване — само една бележка, че е получил изгодно бизнес предложение в Джоплин. Това беше около шест месеца след чудотворното ми излекуване. И аз се върнах тук в Недърленд. А призматиките… бяха толкова красиви, че не мога да ти ги опиша, но се надявам никога повече да не ми се случват. Защото ако онзи, другият свят наистина съществува, не искам да го виждам. Нека си остане като плод на въображението ми.
Муки се показа пак.
— Напират, Джейми. Да започвам, ако искаш. И да издъня нещо, все едно, защото пред тези дървеняци „Дед Милкмен“84 звучат направо като „Бийтълс“.
Може и да беше прав, но хората си бяха платили за сесията.
— Не, изчакайте, пристигам. Кажи им, че започваме след две минути.
Той изчезна.
— Е — каза Хю, — чу моята история, но сега е ред на твоята. Искам да я чуя.
— Имам един свободен час довечера към девет. Ще дойда в Голямата къща и ще ти я разкажа. Няма да отнеме дълго. Тя е почти същата като твоята: електротерапия, излекуване, странични ефекти, които отслабват постепенно и след време изчезват напълно. — Не беше съвсем вярно, но в студиото ме чакаха за запис.
— Нямаше призматики?
— Не. Имаше други неща. Едното наподобяваше синдрома на Туре85, но без ругатните.
Реших да не му разказвам за кошмарите с мъртвите ми роднини, поне засега. Може би те бяха моите прозрения в този друг свят, за който говореше Хю.
— Трябва да отидем да го видим. — Той стисна ръката ми над лакътя. — Наистина трябва.
— Мисля, че си прав.
— Но без тържествена вечеря, чу ли? Дори не искам да говоря с него, а само да го наблюдавам.
— Добре — казах и погледнах ръката му. — По-леко, ще ме нараниш. Имам да правя запис.
Той ме пусна. Влязох в студиото, където местната пънкарска банда мъчеше някакво парче в стил „кожени якета и безопасни игли“, изпълнявано много по-добре от „Рамоунс“86 през седемдесетте. Хвърлих поглед през рамо и видях, че Хю продължава да стои и замислено да гледа планината.
85
Неврологично заболяване, при което пациентът страда от множество двигателни и речеви тикове, като например натрапчиви, неволно произнасяни ругатни. — Б.пр.
86