Овехтяла японска кола бавно пълзеше из заспалите за миг улици на Ийст Сайд — единствен движещ се обект в този запуснат, мръсен квартал на Лас Вегас. Колата спря на половин пряка от бар, който изглеждаше по-изоставен от всичко друго наоколо.
— Десет минути, хлапе — обеща Фос и тръгна да слиза от колата.
Но деветнайсетгодишният циганин на волана беше обезпокоен не на шега.
— Чака ви важна среща, господин Фоселис. Може би трябва да…
Фос се усмихна.
— Имаме предостатъчно време. Освен това, и аз трябва да закуся, нали така? — На лицето му се изписа уплаха. — Защото никой не знае кога ще е следващият път. — Той решително слезе и затръшна вратата зад себе си.
Шофьорът се поколеба, после сграбчи якето си от задната седалка и го последва.
— Почакайте, и аз ще дойда с вас. — Насили се, за да се пошегува. — Само да се поразходим, нали?
Дадените му заповеди бяха пределно ясни. Фос трябваше да бъде охраняван. От всичко, с изключение на самия него.
— Забрави тази идея, хлапе — сряза го възрастният мъж, без да се обръща. — Приятелите ми очакват само мен — рече той и се насочи по улицата към бара.
Шофьорът го проследи с поглед и замислено разтърка брадичка, мъчейки се да вземе правилното решение. Накрая реши, че в конкретния случай няма разлика между буквата и духа на заповедта, и пусна Фос сам.
Облече якето си — ранният утринен въздух беше хладен — върна се при колата, отвори багажника, бръкна под резервната гума и извади оттам руски полуавтоматичен пистолет „Токарьов“.
Вкара патрон в затвора, зареди и без да бърза се отправи към близкия вход, откъдето щеше да изчака приключването на операцията по закупуване на дрога. Погледът му не изпускаше входа на бара, където бе хлътнал Фос.
Само за миг погледна часовника на китката си, за да даде на Фос не повече от десет минути.
Фос влезе и спря още на прага. Сервитьорката и готвачът го погледнаха незаинтересовано.
— Търся Майки-Ди — прошепна той на момичето.
Тя му кимна по посока на сепарето и се скри в кухнята, следвана по петите от готвача.
Единият от мъжете в сепарето стана от мястото си, за да посрещне възрастния клиент.
— Какво искаш, дядка?
Фос погледна младежа право в гневните, безучастни очи.
— Праща ме Тамбо.
Без да скрива скептицизма си, пласьорът претърси Фос за микрофон или оръжие.
— Тамбо, казваш? Откъде познаваш Тамбо?
Фос забеляза, че другият до масата още не се бе обърнал да го погледне. С демонстративно безразличие той продължаваше да си играе със сламката в питието.
— Кого познаваш от нашите, старче? Кажи ми няколко имена.
— ТНТ-Уошингтън, Флатман Коринт, Мустафа-шейсет и девет…
Враждебно настроеният младеж го погледна по-внимателно, после на гневното му лице пропълзя усмивка.
— Я! Могъщи Майки-Ди, дядката си бил съвсем окей — възкликна той и се дръпна от пътя на Фос. — Сядай, дядка.
Фос мина покрай него и седна на стола срещу другия в сепарето. Видя досегашният му събеседник да отива към вратата на барчето, да оглежда улицата и да се изкашля по явно предварително уговорен начин.
Мъжът срещу Фос беше по-възрастен, по-добре облечен и по-представителен от първия. И той беше млад, под трийсетте. Лицето му бе безизразно, а дрехите и бижутата по него, макар и скъпи, подхождаха на по-улегнал човек.
— Аз не съм пласьор, старче — каза той, без да скрива досадата си. — Ако искаш нещо от мен, трябва да говорим поне за унция23.
— Това не е проблем — отговори Фос, внимавайки да държи ръцете си през цялото време над масата.
Мъжът явно се опитваше да го прецени.
— Окей — каза той след две минути мълчание. — Какво ти трябва?
— Нещо класическо.
— В момента разполагам с „Пейл Хорс“, „Спешъл-Ди“, „Фрий Мен“ и „Хомисайд“. Ако искаш да чакаш, мога да поръчам специално за теб „Дед Мен“ — ще отнеме не повече от ден. Разбира се, ще има надценка.
— Кажи ми за „Спешъл-Ди“.
Мъжът повдигна вежди.