И никой не искаше да говори за най-интересното — случаите на смърт. Колко души, какво е станало с телата и така нататък.
Така че историята бе налице, оставаше да се попълнят празните места в нея.
След подаването на повече от шейсет и пет молби за достъп до секретни документи въз основа на Закона за свобода на информацията, тя вече беше готова да се откаже. Националната служба на архивите, ЦРУ, Пентагона — всички или направо й бяха отказали въпросните сведения, или й бяха дали силно редактирана версия на желаните документи, по които следите от черно мастило на цензорите на практика не бяха оставили нищо интересно за научаване.
Повече от ясно бе, че се е натъкнала на нещо интересно. Само дето не се знаеше какво точно представлява то. И докато не можеше да отговори на този елементарен въпрос, предаването никога нямаше да излезе в ефир.
И тогава някой й се бе обадил.
Мъжки глас, неопределим по възраст и расова принадлежност, й бе казал да провери какво има под крайпътния контейнер за боклук, недалеч от дома й в Лос Анджелис. Въпреки че очакваше някоя тъпа шега, тя все пак бе отишла да провери.
Намери пет умалени ксероксни копия. Изглежда бяха справка за сведение, подготвена от една президентска администрация за следващата. Това трябваше да бъде нишката, която гарантираше съществуването на една стара конспирация, тайната за която се съхраняваше от малцината посветени във всяко правителство. Документът описваше подробно смъртните случаи (общо седем на брой) и загадъчно споменаваше за „нуждата да бъдат опазени на всяка цена Джо Грей и Макс Грей от публични разкрития“. Точно тази необходимост бе довела до смъртта на седмината.
Други източници бяха потвърдили поне стила, ако не съдържанието на документа, носещ гриф „Строго секретно! Само на вниманието на Меджик“. Последващото разследване (на местните вестници от онова време, чрез разговори с пенсионирани военни, които признаваха, че им е било заповядано да очистят от трафик определени кръстовища в определено време, за да осигурят безпрепятственото преминаване на секретен конвой) беше дало на Меган, ако не ясна картина, то поне представа за онова, което се бе случило.
Следващите обаждания на анонимния информатор бяха последвани от предоставянето на още документи, бяха отговорили на някои от въпросите, които не й даваха покой, и бяха поставили нови.
Както и бяха предизвикали любопитна реакция.
Информаторът й я предупреди (и тя се бе убедила), че телефонът й се подслушва. Пощата й също бе започнала странно да се бави и най-вероятно бе подложена на перлюстрация11. Но един неин близък приятел от ФБР — човек на когото повече вярваше, отколкото обичаше — потвърди, че който и да прави това, каквото и да е то, не е от ФБР. И й бе обещал да й се обади, когато научи нещо повече.
А след това бе отказал да отговаря на позвъняванията й.
Но информаторът бе продължил да й се обажда и по-важното — бе продължил да й предоставя скъпоценни документи.
Всичко това допреди три седмици.
Изведнъж, най-неочаквано, всичко бе приключило. Никакви обаждания, никакви документи. Само странно, тревожно мълчание.
Това не я бе отказало, защото тя вече разполагаше с достатъчно материал, за да започне излъчването на историята. Но материалът щеше да се състои само от поставянето на въпроси без отговор. Не по-различно от това, с което се занимаваше в „По-необикновено“.
Много далеч от това, което си бе поставила за цел да направи.
В този момент операторът й махна с ръка:
— Търсят те по телефона.
Тя кимна и посегна за клетъчния телефон в чантата си.
Но операторът поклати глава и посочи към сградата на училището.
— На кого си дала този номер?
Меган сви рамене и влезе. Намери телефона на масата в учителската стая.
— Търнър.
Кратка пауза.
— Липсвах ли ти?
Тя замръзна, познала неизменно приглушения глас на своя информатор.
— Добре ли си? Помислих, че може би…
Гласът я прекъсна:
— Времето ти изтича — напрегнато каза той. — Трябва да действаш по-бързо или… ще намериш бюфета празен.
Меган се огледа. Стаята беше празна.
11
Перлюстрация — отваряне и четене на писма без знанието на получателя или подателя. — Б.ред.