— От май до малко след Хелоуин. През първата или втора седмица на ноември ме прехвърлиха. — Насили се да спре, за да не изпада в по-големи подробности. — На друго място.
Този път паузата се дължеше на Меган.
— Майоре, помните ли един конвой от онзи период, който е минал през Югозапада по маршрут…
Маккътчън се засмя.
— Госпожице, усещам по гласа ви, че сте прекалено млада, за да знаете достатъчно, така че позволете ми да ви осведомя подробно. По онова време не се занимавахме с нищо друго, освен с конвои. Питайте някой, живял тогава край магистрала. Ще ви каже, че трафикът по пътищата беше повече военен, отколкото граждански.
Той седна и дори вдигна крака на масичката, за да бъде удоволствието пълно. Вече беше забравил малката си игричка и с готовност изживяваше отново онези времена, които за себе си смяташе, че са били годините, в които истински е живял.
— Разбирам, майоре. Но мен ме интересува един конкретен конвой. Минал е през Мориарти, Ню Мексико, после Холбрук и Куорцсайт, Аризона, накрая Ландърс, Калифорния. Потеглил е по някое време преди девети юли и е пристигнал до местоназначението си след седемнайсети същия месец.
— Тук има нещо съмнително — тихо измърмори Маккътчън, опитвайки се да си спомни. — Никога не е бил нужен повече от ден, ден и половина, за да се стигне от Ню Мексико до Калифорния. — Той замълча и попита: — Сигурна ли сте в датите?
— Да, майоре. — В гласа й звучеше нескрито разочарование. — Значи не си спомняте точно този конвой?
— Тогава изпращахме по три конвоя седмично. Пренасяхме всичко, като се започне от хора и се свърши със сглобяеми тоалетни. На запад и на изток. — Гласът му заглъхна, защото някакъв далечен спомен обсеби цялото му съзнание.
А някакъв далечен глас му заповяда да не си спомня.
— Ами, благодаря ви все пак, майоре. Вярвам, че както казахте, тогава е имало много конвои.
Маккътчън обаче не я слушаше. Той стана, отиде до близката библиотека и издърпа от полицата стар, пооръфан атлас.
— Преди да ви оставя да си почивате — казваше Меган, — бих искала да ви попитам дали си спомняте имена на други командири на…
— Повторете ми пак онези градове.
— Какво?
Ветеранът седна и разтвори атласа на страницата, на която имаше подробна карта на югозападните щати.
— Градовете? Кои бяха?
— А… Ами, Мориарти, Ню Мексико.
— Така — каза той и откри мястото на картата.
— Холбрук, Аризона.
Той прекара пръст и го намери.
— Хм, чудя се… — прошепна старият войник.
— Извинете?
Но нескритият интерес в гласа й не го развълнува.
— И после Куорцсайт, така ли беше?
— Точно така. А след това Ландърс.
— Аха! — Той трасира маршрута по картата и маркира с молив междинните пунктове, които Меган не беше споменала. След това се облегна и се усмихна щастливо, сякаш бе открил извора на младостта. Образно казано, беше си точно така. — И казвате, отнело им е повече от седмица да прекарат стария „Мурок Експрес“? — Гласът му беше тих, но уверен и някак… тържествуващ.
— Мурок? Какво е Мурок? — Въпреки лошата връзка и факта, че ги разделяше половин Америка, вълнението на Меган бе повече от явно. — Майор Маккътчън?
Но старецът не отговори. Той затвори очи и се усмихна на спомена отпреди половин век.
— Майор Маккътчън?
Въпреки предупредителните сигнали в главата му, погазвайки десетилетията самоналожена дисциплина, той отговори:
— Имате предвид „Операция Грей“, така ли?
В тесния, задушен офис, предоставен от „УИН“ на „Въпроси“ (запълнен до дупка със седем студента, трима служители, назначени на постоянна работа, две копирни машини „Ксерокс“ и Меган), където шумът никога не стихваше, Меган се вкамени.
Единственият звук за нея в момента бе безтелесният глас на стария ветеран, представляващ за студента доброволец просто номер 34 в списък от петдесет имена.
— Там ли сте, госпожице Търнър?
Меган бързо дойде на себе си.
— Да, това е едно от нещата, които биха могли да представляват интерес за нас — отговори тя, опитвайки се думите й да прозвучат спокойно и дори небрежно.
Чу стареца да се засмива от другия край на връзката.
— Дявол да го вземе, това ме върна с доста години назад! — възкликна той оживено. — Винаги съм си мислил, че от онова може да излезе страхотна история. И точно по тази причина си запазих копия на всички документи. — Той пак се засмя. — Честно казано, използвам ги да покривам моята аспидистра12, извинете ме за лошия ми френски. Но винаги съм вярвал, че това е чудесен материал за книга. Всичко е налице — интрига, мистериозни събития, трупове. Е, няма секс, но според мен… — Гласът му заглъхна. — Разбира се, те никога няма да ми позволят да я напиша.