— Какво ти разказа гласът по телефона? Какво каза?
— Не искам вече да играя… тази игра. Оставете ме… на мира.
— Какво ти разказа гласът по телефона? Каза ли ти къде можеш да намериш Джо и Макс? Каза ли ти нещо за…
— Четирийсет и седма — немощно прекъсна тя сърдито звучащия глас. — Каза, че отговорите били… били в четирийсет и седма. Там, където започнало онова… Как се казваше…
— Конвоят?
Тя се усмихна и главата й клюмна обратно, защото вече неудържимо й се спеше.
— Да… Конвоят… Отговорите били там, където… ъ-ъ… е отишъл конвоят. Или… откъдето е тръгнал. Той никога не казва нещата направо. Много е досадно… — За момент загуби нишката на мисълта си. После се сети за какво говореха: — Защо не му се скарате? — Прозвуча като малко момиченце, което дава писъмцето с желанията си на Дядо Коледа.
— Много бих искал да си поговоря с него? Ти ще ми помогнеш ли да поговорим?
— Окей.
— Как се казва гласът по телефона?
— Никога не ми е казвал, но…
— Да?
— Ало? — щастливо каза тя.
Гласът замълча за миг.
— Щеше да ми кажеш за гласа по телефона.
— Не! — раздразнено отвърна тя. — Щях да ти кажа за конвоя.
Нова пауза.
— Разкажи ми за конвоя.
— Какво искаш да знаеш? — енергично попита тя.
— Гласът по телефона каза ли за къде е пътувал конвоят? — Гласът на възрастния мъж внезапно бе станал ласкав.
— Не каза… Не знам… Може би някъде в Калифорния.
— Каза ли откъде е тръгнал конвоят?
— Какво?
— Каза ли откъде е тръгнал конвоят? Можеш да ми кажеш.
— Мисля, че… не те харесвам.
— Откъде е тръгнал конвоят?
— Няма да… ти кажа…
Някаква ръка се материализира над главата й и я погали по бузата.
— Каза ли гласът по телефона откъде е тръгнал конвоят? Можеш да ми кажеш. Можеш да ми се довериш.
— Мога ли? — Отново с глас на малко момиченце. — Наистина?
— Разбира се. — Усети гласа на невидимия, искрящ от лъчезарност. — Обещавам да не казвам на никого. Това ще си бъде нашата малка тайна.
— Ами…
— Каза ли откъде е тръгнал конвоят?
— Не, не ми каза. Но… мисля…
— Да?
— Мисля, че е било някъде в Ню Мексико.
Дълга пауза.
— Ню Мексико?
— Аха… — Меган отново затвори очи.
— Губим я, сър.
Меган усети леко потупване по бузата.
— Какво? Изморена съм…
— Каза ли гласът по телефона откъде в Ню Мексико? — прошепна в ухото й гласът на възрастния мъж.
— Откъде? Като място ли…
— От кое място в Ню Мексико е тръгнал конвоят?
— Ъ-ъ… не. Кое място…
Макар очите й да бяха затворени, тя почувства нечие лице плътно да се приближава до нейното. Помириса ментоловият дъх. Усети капка пот да капва върху челото й.
И тогава гласът отново проговори:
— От кое място в Ню Мексико е тръгнал конвоят?
Но вече беше заспала.
Килбърн остана надвесен над нея близо минута. Гледаше спящата жена и сякаш се опитваше да изкопчи нужните му отговори от равномерно повдигащият се гръден кош или от омиротвореното й лице. Накрая се пресегна, изключи рефлекторите и излезе от операционната.
Помощникът му Пол извади касетата и го последва. В мига, в който се озоваха навън, до него се приближи униформен мъж и му подаде лист хартия.
— Докторе — попита Килбърн, когато приближи мъжът в зелено, — кога ще можем да продължим с разпита?
Мъжът погледна часовника на стената.
— Веднага започваме да я будим. — Той помълча. — Значи… да кажем, след четиридесет минути. Най-много час.
— Дайте й нова доза след четирийсет минути.
Лекарят кимна и се отправи към залата за разпити.
— И докторе…
— Да?
— Колко пъти можем да повторим процедурата, преди да престане да й действа?
Лекарят мрачно се усмихна.
— Много преди това да се случи, ще настъпи токсемия14. Но, да кажем, максимум шест сеанса.
— Благодаря ви, докторе.
Килбърн седна до близкото бюро и за трети път методично разгледа съдържанието на куфарчето на Меган. Приближи се Пол.
— Има проблем, сър.
Килбърн вдигна поглед към него. Не каза нищо. Чакаше.
Младият мъж явно се чувстваше неуютно.
— Сър, ами…