Но той не си бе позволил лукса да отвори някой от сейфовете, за да научи повече.
Защото времето неумолимо изтичаше.
Оставаха му по-малко от тринайсет минути до момента, когато трябваше да се отправи към мястото за изтегляне. Ако, разбира се, изобщо успееше да намери пътя към „изхода“, който бе трасирал, без да събуди за живот някоя от многобройните алармени системи. И при положение, че Фос се справеше с възложената му задача. Както и при положение, че Део щеше да бъде там, където трябва в нужния момент.
И ако намереше момичето.
Той се понесе по неохраняваните стълбища за евакуация в случай на пожар, автоматично сканирайки обстановката за скрити датчици, любопитни камери и часови, спотаили се, за да изпушат набързо забранена цигара или надяващи се да подремнат. До момента всичко бе чисто.
И в известен смисъл доста разочароващо. Но не чак толкова изненадващо.
Много пъти в практиката си Грег се бе сблъсквал точно с подобна организация: хиляди, похарчени за разполагането на възможно най-съвременното охранително оборудване около сградата, наемането на грамадни, зли и добре обучени въоръжени мъжаги и поставянето им на всички подстъпи. И нищо, ама буквално нищичко, вътре.
„Излишни разходи — би възразил мозъкът зад подобна система. — И без това никой не може да проникне, нали така?“
Грег направи презрителна гримаса и пое надолу по стълбите, надявайки се да намери нещо по-интересно от бойлери и тръби.
И застина. Надеждите му се бяха оправдали.
Вратата пред него бе метална, а не от пресовани дървени плоскости, както горните. Не се виждаха никакви панти — тя просто изглеждаше вкопана в стената. Нямаше брава, ръбове от заварка по краищата, интерком, цифрова клавиатура дори процеп за карта. Само малък надпис на табелка, залепена в средата:
Влизането забранено!
Достъп само за персонала на „Меджик“ с код под 300!
И никаква индикация как би могла да се отвори. Грег застина на мястото си. Мърдаше само очите си и изследваше с тях всеки сантиметър от гладката повърхност. След това огледа стените, тавана, пода. Все по-ясно ставаше, че това е врата, която не може да се отвори. Най-малкото не от страната на стълбищната площадка.
— Изненада, Лайнъс, така ли? Добре… — Той млъкна и погледна нагоре по стълбището, за да се увери още веднъж, че е сам. — … ще се опитам да не те разочаровам.
Той свали раницата си, извади от нея оборудването и започна с обичайния оглед за електромагнитно излъчване с помощта на различни датчици. И без това бе ясно, че тази врата се задейства по електромеханичен път, така че нямаше как да сбърка характерната сигнатура на електрозахранването. Имаше алармена инсталация или най-малкото нещо, което изглеждаше като алармена инсталация, при това включено към същия източник на захранващо напрежение. Това бе индикация, че се деактивира автоматично след правилно отваряне на вратата.
Но как?
Седна с лице към вратата на последното стъпало, подпря глава на дланите си и впери поглед в невидимото предизвикателство.
Времето течеше. Единственото успокоение бе, че се намира където трябва или поне така изглеждаше. Но пътят му бе възпрепятстван.
От врата?! Можеше ли да има нещо по-обидно?
— Мисли, кучи сине… Как се отваря врата, която няма брава, дръжка, резе или какъвто и да е било достъпен заключващ механизъм? Как ще…
И се усмихна.
— Ако не може да се отвори, защо са сложили надпис, забраняващ влизането?
Стана, пристъпи напред, порови в раницата, извади от нея комбинация от лупа и източник на черна светлина15 и огледа надписа още веднъж.
— Коварни копелета са тези тук, Лайнъс. Признавам им го.
Използвайки пластмасова отвертка (за да не задейства случайно някой неоткрит сензор на топлина, импеданс или нещо друго) той леко натисна едва забележимите петна от пръсти върху надписа, които бяха станали видими под „черната светлина“.
Нищо.
— Сигурен съм, че здравата би си поблъскал главата над това, Лайнъс, прав ли съм? — Той отново огледа внимателно следите и опита пак. — Е, ще се постарая да не те разочаровам…
Тананикайки си шепнешком, Грег извади още два пластмасови инструмента. Осъзнаваше, че не е подготвен както трябва, за да се справи с изненадващото препятствие. Възможностите не бяха кой знае колко: можеше да опита да натисне всички места едновременно или в различен ред. Но какъв? Ако сбърка веднъж, това можеше да означава смъртта му.
15
Ултравиолетово или инфрачервено лъчение, използвано за различни ефекти с флуоресценция, за фотографиране на тъмно и пр. — Б.пр.