— Нататък, Пол.
— Да, сър. MJ-1 иска или вашата оставка… — Той изтегли ударника. — … или незабавното ви заминаване за Зоната. — Поредна пауза, този път заредена с неспособността му да вникне в смисъла на заповедта. — Той допълни, сър, че изборът е изцяло ваш.
Нещо в ранения старец плачеше за смъртта. Настояваше да бъде най-сетне освободено от здравата хватка на психопати, поругали света, който той през целия си живот беше пазил. Искаше от него да затвори очи и да отстъпи на други, по-аморални, да почистят смрадта, останала след преминаването на слоновете.
Но знаеше, че не може… а и не иска да избере този възможно най-прост изход.
Работата още не беше свършена. Джо и Макс бяха заплашени от разкриване. Делото на един живот, вярата на един живот бе на ръба на провала.
— Кога потегляме, Пол? — попита той накрая.
— Веднага след като оправят крака ви, сър.
Килбърн кимна.
— Колко благородно от тяхна страна. — И той бутна все още насочения към него пистолет настрани. — Каква проява на… — За миг се затрудни да намери подходящата дума. — … на човечност.
Трета част
Екипът
В юношеските си години Виктор се бе радвал на малко повече спокойствие, отколкото във вихъра, който бе последвал.
Благодарение главно на вродения си талант и неспокоен дух, ключарският бизнес малко по малко се бе разраснал от семейна работилничка в национална мрежа. А върху собственика се бяха изсипали похвали за принципно новите алармени системи, за патентите върху нови заключващи механизми и за нетрадиционните (и изглеждащи непреодолими) схеми за охраната на обекти.
Младият Виктор нямаше нищо против това, че се разминава със заслугите (в това число и с патентите). Или поне не беше особено огорчен. Беше доволен, че има цел в живота и някаква причина да става сутрин от леглото.
Училището се бе оказало кошмар за него. Той или не искаше, или не можеше да схване на какво толкова се усмихват всички останали. Светът — най-малкото онзи свят, който той познаваше — съвсем не бе за него онова лъчезарно място, където другите деца си мислеха, че живеят.
Опитваше се някак да подражава на тяхното простодушие, на непохватността им, на привидно волния им, но неумел танц ден след ден. Насилваше се да бъде с другите (без значение дали се интересуваше от тях, дали ги разбираше, или дали го вълнуваха проблемите им) с надеждата да се зарази някак от тяхното безгрижие и безметежност на духа.
Всеки опит завършваше неизменно по един и същ начин — потърсваше спасение в работилничката на своя осиновител. И бързо намираше утеха в поредната сложна комбинация от щифтове, изтласквачи и плъзгачи.
По някаква причина, която не можеше, а и не държеше да разбира, новите идеи му хрумваха именно в такива нощи — когато беше неспокоен и възбуден. Новото разположение на добре познатите съставни части се материализираше в главата му. Нещо повече — въртяха му се сложни схеми, в които се разкриваха неподозирани досега връзки между тахиони16, йони, заредени частици и микровълни. А охраняваните зони, които въображението му чертаеше, се появяваха като живи същества със своите нужди и желания, слаби и силни страни. Така че за него не бе никак трудно да конструира, заобикаля, анализира или подсилва такива зони на сигурност. И да продължава да го прави във всеки конкретен случай, докато самият престанеше да вижда начин за преодоляване.
А след това заспиваше изтощен и сънуваше кошмари.
Но имаше и други нощи. Нощите, когато никаква работа и взиране в различни механизми не можеха да премахнат болката. Нощи, когато незабелязано се измъкваше и поемаше по тъмните улички на типичното средноамериканско градче. И се сливаше със сутеньори, проститутки и пласьори, с манипулирани и манипулатори.
Осиновилата го жена често се безпокоеше, че можел „да зарази родните им деца“.
Ключарят обаче не се вълнуваше… стига работата да вървеше и изобретенията да следваха едно след друго.
А хората в училище, всичките добронамерени съветници, учители, възпитатели и провалили се наставници, само поклащаха глави. И дълбокомислено се оправдаваха, че не виждат смисъл да влагат „чак толкова енергия за проблемно дете, което вече е в системата“.
Веднъж месечно се появяваше така нареченият „социален работник“. Всъщност тя беше жена. Идваше, оглеждаше стаята му, разговаряше с учителите му, беседваше с осиновителите му. И си тръгваше, за да напише поредния месечен отчет — копие на всички предишни.
16
Хипотетични елементарни частици, които се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. — Б.ред.