Камерата се фокусира върху твърдата челюст, суровото изражение и единствената сълза, стичаща се по бузата, а Роман Петеркеш спря звука на телевизора зад щанда.
— Мръсник! — измърмори той и насочи вниманието си към радиоапарата, лежащ изтърбушен пред него. Бръкна сред стърчащите жици и продължи: — Републиканци, демократи… все един дол дренки. — Погледна навъсено още веднъж вероятния кандидат за президент, вгледа се преценяващо в човека, който говореше за абстрактни образи, неясни цели и олицетворяваше гранитна пустота. — Копелдак — каза той на себе си, за да се успокои, и се захвана с работата си.
— Не ти ли харесва, папа? — попита го от пода на магазина малкото момченце, което си играеше с някакви играчки.
— Той е гадж, Томашек. — Мъжът спря за миг и усмихнато погледна сина си. — А ние сме…
— Романи полска19 — издекламира момченцето и отвърна на усмивката на баща си.
— И се страхуваме от…
Момченцето, което едва ли беше на повече от шест-седем години, скочи на крака.
— Не се страхуваме от никого, освен от Бог! — извика то, стараейки се да подражава на възрастните.
— И вярваме на…
— На никой друг, освен на Бог — агресивно заяви Томашек. — На Бог и циганите… които Господ е създал, за да се молят за сина му Исус.
Роман кимна.
— Защо тогава Бог е създал толкова много гаджи?
Сериозното изражение на лицето на момченцето се разтвори в усмивка до уши.
— Бог е създал гаджа, за да не останат никога гладни най-верните му слуги — циганите.
Все така напълно сериозен, Роман се вгледа в очакващите признание очи на сина си, и внезапно разтвори ръце. Момченцето изкрещя възторжено и се хвърли в силната прегръдка на големите ръце.
— Томашек? — чу се от дъното на магазина женски глас. — Къде си? Баба ти те иска под масата.
Малика Петеркеш влезе в предното помещение при мъжа си. Когато видя двамата да си играят зад тезгяха, тя сложи ръце на хълбоците си и строго ги изгледа.
— Томашек! Бягай да помогнеш на баба.
Момченцето погледна майка си и се обърна към баща си:
— Трябва ли, папа?
На Роман му трябваше само един поглед към жена му.
— Може би нас ни е малко страх от мама — каза той и пусна малкия на пода. Плесна го леко отзад. — Хайде сега под масата да помогнеш на баба.
— Окей, папа! — кимна детето и излезе с щастлива усмивка.
Малика не помръдна и продължи да пронизва с гневен поглед мъжа си, който отново се наведе над радиото.
— Познавам този поглед — осведоми я Роман, преструвайки се, че се е концентрирал изцяло върху работата.
— Какъв поглед? Та ти не си ми видял очите.
Роман поклати глава.
— Трябва ли да поглеждам небето, за да се убедя, че е синьо?
— Много го глезиш — каза тя, но усещаше, че й е трудно да поддържа сърдития тон.
— Той ми е син — сви рамене Роман.
— С теб не може да се спори — въздъхна Малика.
— Но ти го правиш толкова добре — повдигна вежди Роман.
Думите му я накараха да се предаде. Тя се приближи до предната страна на тезгяха, за да види с какво се занимава.
— Става ли?
Роман изсумтя недоволно:
— Правят тези неща така, че хем да слушаш полицейските честоти, хем да не можеш да се настроиш на най-интересните комуникации. — Той спря за миг и се оплака: — Много сложно.
— И ти ги правиш да вършат работа? — усмихна се криво тя.
Той кимна.
— Да, в крайна сметка. — Остави отвертката и се наведе през тезгяха, за да целуне жена си по бузата. — Мама има клиент, така ли?
— След няколко минути. Иска пълно гледане. Затова й е нужен малкият. За да прави шум под масата.
Роман се засмя.
— Лонгайлъндски паралия или секретарка от центъра?
— Не позна. Някакъв странен тип.
— Странен ли… В какъв смисъл?
Малика заобиколи отзад, взе метлата и започна да мете.
— Изпратен е от Мадам Ферзиц.
— Така ли? — Роман внимателно я погледна. — Защо?
— Ами искал пълно гледане. Традиционни фази на Луната и съдба от раждането до смъртта. — Тя сви рамене. — Нали знаеш, че Ферзиц не прави такива неща. А и нещо около този човек не й харесвало. Само че не пожела да каже какво. Препоръчала му мама.
— Ах, колко сме благородни!