Джейн обмисли възможността да я изчака да се върне. Би била по-спокойна, след като се убедеше, че момичето се е прибрало на сигурно място, макар това да я караше да се чувства като майка си. При това подозираше, че и реакцията на Тенил би била подобна на нейната — остави ме на мира, махни ми се от главата, това, което правя, не е твоя работа. Само че Тенил нямаше да се постарае да се владее като Джейн. Щеше да избухне и тънката нишка на доверието, която ги свързваше, щеше да се прекъсне.
И какво би станало тогава? Какво би се случило, ако Тенил се ядосаше дотолкова, че да реши да изчезне нанякъде в нощта? Ченгетата щяха да я намерят рано или късно. А Джейн не забравяше и другото, което я плашеше още повече — тя бе изпратила вест на Джон Хамптън. Как ли щеше да постъпи той, ако се появеше тук и откриеше, че Джейн е пропъдила Тенил с поведението си? Имаше и още по-неприятна възможност — той вече да е намерил Тенил. Ами ако сега идваше насам с момичето? Джейн потръпна, докато продължаваше да прехвърля мислено различните възможности.
Не, по-добре би било да не се намесва. По-добре да си легне в собственото си легло, да си представи, че прибира всичките си неволи в една кутия и ги заключва там до сутринта. Така би могла поне да поспи. Там, навън, в тъмното, се случваха разни неща, но тя не искаше да знае какви са те, и дали я засягаха по някакъв начин. Единственото, което искаше, бе споменът за днешния ден да потъне в дълбините на съня.
Направо си беше страшничко да помислиш как се бяха отразили на мисленето й тези няколко дни, прекарани извън Лондон. Така си казваше Тенил, докато наближаваше покрайнините на Кезик. Така де, нормално би било на такова място да се чувства по-сигурна — тук, където имаше улици и магазини вместо овце и крайпътни живи плетове. А вместо това имаше чувството, че за нея не е добре да бъде тук, където има хора и движение — защото това означаваше, че наблизо има и ченгета. Улиците й бяха чужди и я плашеха.
Най-лошото беше там, че не знаеше къде точно отива. Тук от картата на графството имаше толкова полза, колкото и от кутия шоколадови бисквити. А и с това колело без фарове си търсеше белята по улиците, където от време на време преминаваха коли. Когато къщите край нея започнаха да се редят по-нагъсто, Тенил остави колелото в една странична уличка и тръгна пеш към центъра, опитвайки се да не излиза от сенките, без никакъв ясен план за действие. Изключено бе да попита някого за пътя — външният й вид би направил впечатление. Почти я обзе носталгия по Лондон, където всеки шофьор на такси би могъл да я упъти, а можеше и да намери денонощно отворен интернет клуб и да пусне адреса в някоя търсачка.
Но късметът не я изостави. Докато наближаваше центъра, виждаше от двете си страни преки улици, застроени с редици сгушени викториански къщички, залепени една за друга. Имената на улиците показваха ясно кога са били строени къщите, макар да не говореха нищо на Тенил — но когато след Инкърман Стрийт и Краймиа Стрийт се появи и Севастопол Стрийт9, тя бе обзета от огромно облекчение. Ясно й беше само едно — че по някакъв инстинкт беше улучила правилната посока и благодарение на това нощта нямаше да бъде пропиляна напразно.
Къщата на Еди Феърфийлд се падаше по средата на улицата. Когато Тенил огледа тясната фасада, се почувства обезкуражена. Беше прекалено изложена на погледите на евентуални минувачи, за да опита да влезе отпред, а пък нямаше никаква представа как би могла да се добере до задния вход. Стигна до края на улицата, където забеляза тесен проход между последната къща и магазина на ъгъла. Тенил направи няколко крачки навътре в прохода и установи, че оттам може да се завие в нещо като широк коридор, който минаваше зад къщите по протежение на цялата улица. Още по-удобно бе това, че зад всяка къща имаше кофа за боклук, изправена като часови до задния вход. На кофите бяха изписани с боя номерата на къщите, така че на Тенил не й беше нужно да пресмята коя точно е задната врата на Еди Феърфийлд.
Побутна портичката на тухления зид и установи със задоволство, че тя се отваря лесно и безшумно. Озова се в малък заден двор — само няколко квадратни метра с циментово покритие, оградени от тухлените зидове и задната стена на къщата. Тя се запромъква през двора и едва не извика на глас, когато някаква котка скочи с високо мяукане на оградата зад нея. Наистина, докато приключеше със задачата, която си бе поставила — да подсигури допълнително научния проект на Джейн — вероятно нервите й щяха да се закалят като стомана.