— Какво стана с госпожица Форсайт? — попита тя.
— Отново получи удар. Не можеше вече да се справя с къщата, затова се пренесе в старчески дом в Кезик — обясни накратко баща й, докато завиваше с ленд роувъра в тясната уличка, която водеше към тяхната ферма, в самия край на селото.
— Е, значи и нейната къща ще се превърне в поредната вила — въздъхна Джейн. През краткия си досегашен живот беше видяла как почти една трета от къщите в селото сменят собствениците си и на мястото на хора, които бяха в състояние да проследят родословието си на същото това място стотици години назад, идваха пришълци, които пазаруваха в далечни супермаркети и не се интересуваха от живота на селото, освен като от някаква консервирана старина.
— Да, съмнявам се, че някой тук би имал пари да я купи — съгласи се Алан. — Но пък нали се сещаш за къщата до пощата; онези двамата, които я купиха, се заселиха да живеят тук постоянно. Тя работи нещо с компютри, а той издава списание за туристи — баща й поклати глава. — Не ми прилича на сериозна работа, но поне не са от онези, дето идват тук само през почивните дни.
Алан мина през портата, която водеше към техния двор и спря край бараката за агнетата. Ниската селска къща сякаш се гушеше в хълма, потъмнелите от времето каменни стени се сливаха естествено с околния пейзаж. Светлина, жълта като масло, струеше през прозорците на кухнята — дъждът размазваше очертанията им. Те забързаха под дъжда към задния вход, и веднага щом влязоха в настланото с каменни плочи антре, започнаха да се изтръскват като кучета. Прекрасният аромат на печено агнешко с розмарин и чесън ги посрещна и обгърна уютно.
Джуди Грешам се появи на прага на кухня бършейки ръце в джинсите си.
— Джейн! — възкликна тя доволно. Въпреки нелекия й живот на фермерска съпруга из тези хълмисти земи, възрастта не се отразяваше зле на Джуди. Приличаше по-скоро на четиридесетгодишна, отколкото на прехвърлила петдесетте, тъмнокестенявата й коса беше все още гъста и лъскава, каквато беше, когато Джейн обичаше да я навива около пръстите си като дете. Когато й гостуваха състуденти, Джейн винаги се наслаждаваше на удивените им погледи при първата им среща с майка й. Баща й вероятно отговаряше на очакванията им — набит мъж със загрубяло от живот на открито лице, облечен в работен комбинезон или джинси и груба карирана риза. Но майка й ги изненадваше. Ако бяха очаквали някоя розовобузеста фермерка с плисирана пола и престилка, която бърка ябълков мармалад, тананикайки си „Йерусалим“2, за свое учудване виждаха пред себе си стройна, добре поддържана жена, която обикновено ходеше с джинси и елегантни блузи, беше винаги гримирана, с обици и поддържани нокти. Чертите на овалното й лице бяха дребни, но правилни — на Джейн й се искаше да бе наследила тях, а не дълбоко поставените очи на баща си, широките му скули и характерния нос. До майка си Джейн винаги се чувстваше прекалено едра, недодялана и общо взето, като разочарование. Това обаче беше нейно лично тълкувание — Джуди никога не бе показала нито с думи, нито с поведение нещо друго, освен задоволство от външния вид на дъщеря си.
Сега тя прегърна силно Джейн, а после се отдръпна и започна да я оглежда критично.
— Чудесно изглеждаш — каза тя. — Имам чувството, че не си се прибирала у дома от години.
— Само няколко седмици, мамо — възрази Джейн.
— По-скоро няколко месеца — майка й се обърна и влезе в кухнята, уверена, че дъщеря й и мъжът й ще я последват. На изтърканата до блясък чамова маса, на която семейството се хранеше кой знае откога, беше сервирано за вечеря. Чашите за вода проблясваха на меката светлина.
— Дойдохте съвсем навреме — продължи Джуди. — Бутчето е готово. Хайде, сядайте.
2
Химн по стихове на Уилям Блейк, музика Хюбърт Пари, считан за най-популярната английска патриотична песен. — (Бел.прев.)