— Не виждам как можем да я спрем. Тя е голяма жена, Джуди, и има правото сама да взема решения.
— Като че ли някога не го е правела — Матю стана и подаде детето на Джуди. — Трябва да се прибирам — допълни той и започна да събира вещите, които носеше, когато отиваше някъде със сина си, и да ги товари на количката. — О, между другото, утре заминавам за Адриановата стена с учениците. Даян каза, че със сигурност ще си бъде у дома сутринта, ако Джейн иска да намине да пият кафе. Бихте ли й предали това, след като приключи с проучванията на лондонския престъпен свят?
Но докато тикаше количката на сина си надолу по склона, мисълта, която го занимаваше, нямаше никаква връзка с убийства. Споменаването на Доркас Мейсън го беше стъписало. Щеше да провери по-внимателно, когато се прибереше, но мислеше, че знае със сигурност кои са потомците на тази жена. Ако помогнеше на Джейн да намери скъпоценния си ръкопис, щеше да си подели с нея славата. А освен това щеше да сложи край на постоянните й оплаквания, че постоянно се заяжда с нея. Дълбоко в себе си той бе уморен не по-малко от Джейн от вечните им дребнави разправии. Може би сега му се разкриваше шанс да докаже колко добър брат е — това вече тя никога не би мота да представи така, че да го покаже в лоша светлина. Слънчевата усмивка отново изгря в очите на Матю и той затананика тихо под нос, докато вървеше към къщи.
Автобусът за Ланкастър закъсня и Тенил не пристигна навреме, за да хване автобуса за Кендал, града, известен като „Врата към Езерната област“. Беше намерила някакво заведение близо до автогарата, в което си купи чийзбургер и вола и се опита да удължи престоя си колкото можеше повече, но кльощавото момче зад тезгяха започна да се взира много подчертано в нея. Първоначално Тенил се притесни, че я е разпознал въпреки дегизировката, но с течение на времето, след като поогледа по-добре посетителите, предположи, че момчето я гледа вторачено, защото всички останали посетители принадлежаха на бялата раса. Беше чувала, че извън Лондон няма толкова много цветнокожи, но не беше предполагала, че ще се набива толкова на очи.
Ако я зяпаха така в някакво заведение край автогарата, плановете й да спи, където намери, като че ли щяха да бъдат още по-трудно осъществими. В такива малки градове полицаите познаваха местните клошари и веднага щяха да разберат, че е новодошла. А ако лондонските ченгета бяха съобщили за бягството й, дори едно тъпо провинциално ченге щеше да съобрази и да я спипа.
Тенил сведе поглед към масата. Досега бе успявала да си внуши, че това е нещо като приключение. Само че не беше така. Чувстваше се самотна и уплашена, и колкото и да се опитваше, не можеше да забрави, че Джино е мъртъв. Убит заради нея.
Баща й нито веднъж не се беше намесвал в целия й досегашен живот. Беше си казвала, че й е все едно, че си е по-добре без него. Но сега, когато той се намеси, тя не беше в състояние да се ориентира в обърканите чувства, които предизвика у нея. Да, несъмнено тя се гордееше, защото той бе доказал, че държи на нея, като се справи с надвисналата над нея заплаха. Но обратната страна на медала беше ужасът, който изпитваше при мисълта за стореното от него, при мисълта как точно го беше извършил и беше оставил трупа така, съзнавайки, че тя ще го види. А сега Тенил беше преследвана за нещо, което не бе искала да се случи.
Почувства, че в гърлото й засяда буца — като хапка от сандвича, която не успяваше да преглътне. Всичко се беше объркало непоправимо. Беше уморена и нещастна, а вероятно сега по пътищата я застрашаваха повече опасности, отколкото криеше близостта на Джино. Не беше честно. Защо се налагаше сама да се грижи за себе си? На другите хора не им се налагаше да се занимават с такива гадости!
Тя потърка очи, решена да не избухва в сълзи в ярко осветения бар. Трябваше да се овладее, да намери начин да се успокои. Притвори очи и призова на помощ думите.
Това беше начинът, каза си тя облекчено. Да остави думите да се плискат като вълни около нея. Да съсредоточи мислите си върху тях. Кийтс и Шели, Колридж и Байрън. Те щяха да й помогнат да дочака сутринта. Не беше сама. Щеше да успее да се справи.
На около час път с кола от Тенил, Джейн седеше пред лаптопа, притиснала глава в дланите си. Майка й я беше повикала на вечеря, но тя се извини, че не е добре със стомаха. Джуди прие твърдението й, че е яла някакъв съмнителен сандвич с пилешко в Карлайл — то прекалено добре се съчетаваше с дълбоките съмнения, които майка й изпитваше към всякаква храна, приготвена от човек, който не членува в Женското дружество.