22
Джейк знаеше, че нещо у него привлича жените. Може би това беше фактът, че той наистина предпочиташе обществото на жени. А може би ги привличаше съзнанието, че той не е мъж, който би им създавал проблеми — не би поставял изисквания или предизвикателства, би приел да води обикновен, спокоен живот. Каквато и да бе причината, той съзнаваше, че бе привикнал да разчита на тази своя привлекателност — нещо, с което си бе заслужил зле прикритото презрение на баща си. Знаеше също, че тази негова привлекателност е подвеждаща. Независимо от чара си той можеше да бъде безжалостен, и никога не би се поколебал да прояви тази своя черта. Но не вярваше днес да му се наложи такова нещо. Макар и помръкнал донякъде поради махмурлука, чарът му би трябвало да подейства безотказно на една седемдесет и тригодишна вдовица.
Според сведенията, предадени от специалиста, нает от Каролайн, Едит Клулоу живееше в Ларк Котидж, в селцето Лангмиър Стайл. Съпругът й Дейвид, праправнук на Доркас Мейсън и Арнълд Клулоу, бе починал през 1998 година и в изборните списъци от 2001 година Едит беше регистрирана като единствен обитател на къщата. Джейк беше решил да посети първо Едит, защото беше наясно, че наследствените ценности обикновено се предават на първородните деца от мъжки пол. Освен това поне знаеше къде се намира Лангмиър Стайл. В сегашното си мъчително състояние не би пренебрегнал и най-дребното облекчение. Не беше в особен възторг от факта, че за да стигне до целта си, трябваше да мине с колата през Фелхед, но така или иначе не възнамеряваше да спира там.
Когато потегли, слънцето грееше непоносимо силно. Слънчевите очила не помогнаха и Джейк чувстваше как главоболието му се усилва, докато се катереше с колата по планинския склон. Фелхед пустееше. Единствените минувачи, които срещна, бяха туристи, упътили се към стръмната пътека, която водеше нагоре към хребета. След още около миля той стигна до няколко скупчени къщи — това беше Лангмиър Стайл. Край пътя имаше четири ниски къщи, които явно имаха нужда от повече грижи, отколкото собствениците им бяха склонни да положат за тях. Залепнали за голия склон, там, където гората свършваше и се разкриваше гледка към старата каменоломна, те изглеждаха прекалено жалки дори в такъв слънчев ден, та да събудят интереса на хора от града, търсещи вили за почивните дни. Джейк предположи, че първоначално са били предназначени за работниците в каменоломната, които несъмнено са били доволни, че имат някакъв покрив над главите си.
Той намали скоростта, когато ги наближи, за да може да прочете имената на къщите. Блубел, Крокус, Дафодил и Хайъсинт7. Някой бе проявил чувство за хумор. Но нямаше и следа от Ларк Котидж. Джейк се огледа раздразнено, като че ли друга къща би могла да се скрие някъде в тази гола местност. Пътят по-нататък правеше остър завой вдясно и точно на завоя се виждаше част от покрив с каменни плочи.
След завоя той откри ниска каменна къща. Дървените части бяха прясно боядисани, а малката градинка — поддържана. За разлика от останалите къщурки от Ларк Котидж се виждаше Лангмиър, а в далечината и Хелвелин. Джейк подмина къщичката, паркира колата встрани от пътя и се върна пеш. Пъхна слънчевите очила в джоба на ризата си и се опита да придаде на лицето си открито и дружелюбно изражение.
Жената, която му отвори, изглеждаше по-възрастна от годините си. Бабата на самия Джейк беше прехвърлила седемдесетте, но изглеждаше с десетина години по-млада от Едит Клулоу. Жената, с тесни рамене, изгърбена от остеопороза, приближи лице към неговото. Бледата, сбръчкана кожа висеше на големи гънки по дребното й лице. Сребристобялата й коса беше подстригана късо и равно, както се подстригва дете. Но сините й очи зад дебелите стъкла на очилата гледаха проницателно, по интелигентното й лице бе изписано подозрение.
— Госпожа Клулоу? — попита Джейк.
— Трябва ли да ви познавам отнякъде, млади човече?