И тогава на сцената излезе Денис Уолок. Той беше истинска легенда — адвокат по наказателно право, който постоянно измъкваше победите си на косъм от челюстите на загубата. Един журналист от „Дейли Нюз“ веднъж беше написал: „Уолок има такава неподражаема способност да омагьосва съдебните заседатели, че би трябвало да промени фамилията си на Магьосника12“.
Прякорът му остана и Уолок си го хареса. Когато навърши четиридесет, вече беше започнал да поема случаите само на два типа клиенти — такива с дълбоки джобове, които можеха да допринесат за увеличаване на богатството му, и такива с изгубени каузи, като Рейчъл О’Кийф, които можеха да допринесат за репутацията му.
— Госпожо Ийгър — обърна се той към свидетелката, — нека се разкрием напълно. Ние двамата с вас се познаваме, нали?
— Да, сър — потвърди Одри.
— Вие работите като правен сътрудник за един мой колега и сме се срещали няколко пъти — продължи той с усмивка.
— Да, сър — повтори тя.
— А имаш ли представа какво си мисля за теб?
— Не, сър — стъписа се тя.
— Е, тогава нека се върнем към протокола. Дами и господа съдебни заседатели — започна гръмогласно той, — тази жена е абсолютно съкровище. Тя е грижовна, добра, а също и състрадателна.
Неколцина от съдебните заседатели се подсмихнаха. Всички изглеждаха объркани. Защо адвокатът на защитата изгражда блестящ образ на главния свидетел, посочен от обвинението?
Мередит също не знаеше, но изведнъж прехапа устни, а стомахът й се сви на топка.
— Одри — продължи Уолок, — сигурно ти е било много трудно да слушаш как горкото дете плаче нощ след нощ.
— Да, сър — потвърди тя.
Мередит кимна и наум си каза: „Просто отговори на въпроса му. Недей да изпадаш в подробности“.
— Говорили ли сте с майка й за това? — попита Уолок.
— Не, сър.
— И защо не?
— Не беше моя работа.
— Разбираемо — съгласи се Уолок, — кой от нас би искал да се конфронтира със съседа си и да му дава съвети как да бъде родител? Съгласна ли сте?
Одри кимна.
— Значи сте оставяла горката малка Кими да плаче безутешно нощ след нощ — каза той.
Ийгър не отговори. Просто стоеше на мястото си с каменно изражение.
— Съжалявам — продължи Уолок, — не чух отговора ви. Може би е така, защото направих общо предположение. Нека да перифразирам въпроса си. Дали вие, госпожо Ийгър, оставяхте Кими О’Кийф сама и уплашена да плаче часове наред, докато жалката й майка е седяла в някой бар и се е наливала с надеждата, че може да намери някой с чифт панталони, който да се качи с нея горе и да я изчука до безпаметност?
— Възразявам! — извика прокурорът. — Защитата упражнява натиск над свидетеля.
— Приема се — отвърна набързо съдията. — Господин Уолок, ще ви оставя да продължите с този разпит, но очаквам от вас да изчистите въпросите си и да се отнасяте към свидетеля по-цивилизовано.
— Моля съда за извинение — отвърна Уолок. — А към госпожа Ийгър, Одри, познавам те. Ти наистина притежаваш всички тези блестящи характеристики, които изброих пред съда. И доколкото мога да повярвам, че никога не си говорила с госпожа О’Кийф за родителските й похвати, то не мога да си представя, че си оставила едно малко момиченце да страда, без да направиш нещо — каквото и да е, за да й помогнеш. Прав ли съм?
— Да.
Мередит просто стоеше там с туптящо до пръсване сърце и пот, избила от всяка нейна пора.
— Кажете на съдебните заседатели какво направихте, за да помогнете на Кими — каза Уолок.
— Една вечер позвъних на звънеца — отговори Ийгър. — Казах й, че съм Одри от съседния апартамент. Тя ме познаваше малко и леко отвори вратата. Влязох вътре и я успокоих.
— Как точно го направихте?
— О, четях й книжка или пеехме песни, а понякога играехме с барбитата й. Имаше много неща, които обичахме да правим.
— Значи сте посещавали Кими повече от веднъж?
— Да.
— Повече от пет пъти?
— Да.
— Повече от десет?
— Да, сър.
— Е, нека не задълбаваме в точната бройка. Можем ли просто да обобщим, че сте ходили в съседния апартамент и сте правили компания на Кими много пъти? Или по-скоро да кажем, че е било често?
— Много пъти.