— На повечето ченгета им се въртят подобни мисли, но не го правят — каза Кейтс. — Ако един от лошите успее да се измъкне, гледат да го преглътнат, излизат отново навън и хващат друг.
— Тези убийци не разсъждават така — отвърна Черил. — Те демонстрират голяма самоувереност, като оставят телата на публично място. Рискът е много висок, но искат хората в Ню Йорк да разберат какво точно правят. И след като вече са привлекли нашето внимание, пускат видеозаписа. Според мен това е ключът към разбирането на тяхната персона, на публичното им лице. Видеозаписите говорят, че убийството не е основната им цел.
— А каква е целта им?
— Признанията. Всеки видеозапис показва на обществото, че макар полицаите да са били достатъчно способни да заловят престъпниците, съдебната система се е провалила и ги е изпратила обратно на улицата.
Черил спря и си пое дълбоко дъх. Колкото по-разпалено обясняваше тезата си, толкова по-високо говореше.
— Капитане — продължи тя, като снижи глас и овладя въодушевлението си, — за доброто на полицията се надявам, че тези хора са просто двама самозванци, които размахват фалшива значка, но колкото повече мисля върху това, толкова повече ми се струва, че са истински полицаи. Тези хора не просто убиват — те изпращат категорично послание: „Официалното правосъдие не работи. То невинаги успява да накаже виновните. Затова го правим ние“.
43.
Стана 8:30, преди с Черил да успеем да излезем от офиса. Повиках такси и казах на шофьора да ни закара до пресечката на Деветдесет и втора улица и Медисън Авеню.
— Къде ще ходим на вечеря? — попита тя.
— „При Паола“. Предлагат страхотна италианска кухня — казах аз.
И да се надяваме, че ще съм толкова зает да дъвча, че няма пак да изтърся някоя глупост като тази сутрин на закуска.
Таксито хвана червен светофар на Седемдесет и втора улица и Черил ме сграбчи за една страстна целувка.
— Цяла вечер ми се иска да го направя — каза тя.
— И аз исках да го направя, това и още доста по-смели неща — отвърнах. — Искам го цяла вечер и през целия уикенд преди това. Така че, ако искаш да пропуснем ресторанта…
— Съжалявам, но умирам от глад — отвърна тя и се сгуши в мен. — А ти?
— С Кайли обядвахме в „Чайнатаун“ към един часа на обяд и съм гладен от два насам. Ти къде обядва?
— Да не би да искаш да кажеш „с кого обядва“?
— По дяволите, толкова очевидно ли беше?
— Зак, аз съм психолог, за бога! Светиш отвсякъде като неонова табела.
— Казвал ли съм ти някога колко смущаващо е да излизаш с жена, която си изкарва хляба с бърникане в главите на хората? — казах аз.
— Не, а аз казвала ли съм ти някога колко е дразнещо да излизаш с мъж, който си изкарва прехраната с разпитване на хора?
Паола Ботеро не е някой от онези свръхизвестни готвачи, които могат да се видят в риалити предаванията по телевизията. Тя е по-скоро нещо като тиха легенда, която храни придирчивите нюйоркчани вече три десетилетия. Синът й Стефано ме посрещна на вратата на ресторанта.
— Signor Jordan, buona sera17.
— Бил ли си тук и преди? — попита Черил, докато Стефано ни водеше към масата ни.
— Това е мястото, където водя хората на вечеря, когато съм се държал идиотски на закуска — отговорих аз.
— Ааа… значи често идваш тук.
Ресторантът на Паола има просторен открит салон, в който въпреки приглушеното осветление всеки има възможност да вижда всички останали. Неколцина ни огледаха крадешком, докато минавахме, но едва ли гледаха мен.
С Черил се споразумяхме да поддържаме неангажиращ разговор и да не си тормозим главите с връзката ни поне до десерта, затова аз говорих за това как е минал денят ми, а тя говори за единственото нещо, което не можехме да обсъдим, докато бяхме в офиса на Кейтс — самата капитан Кейтс.