— Това се е случило преди повече от месец — отбелязах аз. — Как така изведнъж е решил да говори с нас сега?
— Момчето е извадило късмет, че въобще може да говори. Преди две нощи е било простреляно с три куршума. Това е и деликатната част — поясни Кейтс. — Алма го е убедила да ни разкаже какво знае за отвличането, но това ще е всичко. Няма да питаме за стрелбата или за това каква е била евентуалната връзка на малкия Шон с Тинсдейл.
— Тин Мен е бил известен с това, че е набирал дилъри в невръстна възраст — каза Кайли. — Мислиш ли, че Шон е работил за него?
Кейтс прокара два пръста по устните си, сякаш затваряше невидим цип.
— Не питайте, няма да ви се каже — отвърна тя. — Обещах на Алма, че ще търсим информация само за случилото се с Тинсдейл. Такива са правилата. Разбрахте ли?
— Напълно — отвърна Кайли.
— Добре. Състоянието на Шон току-що е било стабилизирано. Настанен е в болницата в „Харлем“. Отидете дотам, преди да си е променил решението.
66.
Джо Салви седеше на кухненската маса, четеше „Дейли Нюз“ и пиеше втората си чаша кафе. Пред него бяха наредени три мобилни телефона.
— На какво се хилиш? — попита го Тереза от другия край на стаята.
Джо не беше разбрал, че се усмихва, но винаги беше така, когато бе прекарал известно време със своята goomah22. Бърнис винаги го правеше щастлив и миналата нощ не беше изключение. Мама се беше оказала права — забраненият плод винаги беше най-сладък.
След като се любиха миналата нощ, Бърнис се беше сгушила до него и беше прошепнала в ухото му: „Джо… сексът беше…“, след което бе оставила думата да увисне неизказана. Той изчака да я чуе, но тя така и не довърши изречението. Дразнеше го, а той се хвана.
— Какъв беше сексът? — беше попитал той.
— Беше фантастичен, като се има предвид възрастта ни — бе отвърнала тя и закачливо бе гризнала ухото му.
Той беше избухнал в толкова силен смях, че целият му корем се тресеше, а в очите му избиха сълзи. Само Бърнис можеше да измисли нещо подобно и да го каже на глас. Той тъкмо си спомняше момента, когато Тереза го беше хванала да се усмихва.
Единият от мобилните телефони завибрира и пресече любопитството й.
— Вдигни го — каза тя, сякаш той нямаше да се сети, ако тя не беше там, за да му заповяда.
— Добро утро — поздрави той, след като вдигна. Гласът от другата страна каза само едно нещо — един номер. Салви го повтори. — Сигурен си — повтори ясно той.
Този, който се обаждаше, знаеше, че това е въпрос. Последва кратка пауза, след която Джо каза само:
— Grazie. Ciao23.
След това подхвърли телефонния апарат на сина си, който стоеше край мивката. Джоджо потопи телефона в студена вода, след което го пусна в мелачката за боклук под кухненския плот.
— Намери ли го? — попита Тереза.
— И двамата — отвърна Салви. — Работят заедно в едно и също управление.
— Значи искаш ние двамата с Томи Бой да се заемем с тях? — попита Джоджо.
При споменаването на името му Томи Бой изпъна рамене и повдигна леко ръкавите на коженото си яке с марка Forzieri. В кръщелното си свидетелство бе вписан като Томазо Бенито Монтанари, също като баща си, затова още от бебе го наричаха Томи Бой. Двадесет и шест години по-късно той беше висок метър и деветдесет и тежеше сто и двадесет килограма, но все още го наричаха Томи Бой. Погледът му се закова върху папа Джо в очакване на отговор на въпроса на Джоджо.
— Не — отговори Салви. — Не сме готови да се заемем с каквото и да било. Засега само ще ги проследите, ще ми докладвате какво нравят и къде ходят.
— Ами ако се разделят? — попита Джоджо. — Не трябва ли за всеки случай да вземем две коли?
— Две коли ли? — попита Джо. — Добра идея! И след като вече ти е хрумнала, защо не вземете и няколко коня, духов оркестър и някой от онези балони! Ти какво си мислиш? Казах да ги проследите, а не да отивате на парад! Ако се разделят, ще останете с този Гидън. Проследявате го и докладвате на мен, но няма да правите нищо.