— Защо са ходили дотам? Какво има вътре?
— Откъде да знам?
— Откъде ли? Ами щом си тръгнат, влезте вътре и разберете с какво се занимават.
— Вече си тръгнаха. В момента с Ти Би ги проследяваме.
— Луди ли сте? — изкрещя Тереза в отговор. — Недейте да ги следите!
— Недейте да ги следите ли? Какво говориш? Нали татко каза да не правя нищо друго, освен да ги проследя, да разбера какво правят и да му докладвам?
— Mannaggia!24 Открили сте място, където тези двамата се занимават с някаква мръсна работа, и сте решили да не го проверите? Какво според теб значи „да разбереш какво правят“?
Джоджо стовари юмрука си по таблото на колата.
— Мамо, не мога да проверявам мястото и едновременно да ги следя! — извика той. Още щом чу това, Томи Бой вдигна крак от педала на газта.
— Значи ще ги проследите утре. Днес имаме шанс да разберем какво крият в онова място. Може да са оръжия, може и да са наркотици от склада за доказателства. Каквото и да има там, знаем, че ще се върнат и тогава ще си уредим сметките заради Енцо. Да не би да си мислеше, че можете просто да влезете в полицейското управление и да застреляте две ченгета?
— Остави ме да говоря с папа — каза Джоджо, разтърка очите си и си пое дълбоко дъх.
— Не. Спри да тичаш за всичко при баща си и започни да използваш главата си. Помисли си само — този гараж ни е като пратен от бога.
— Мамо, това е просто една миризлива дупка.
— Те зарязаха сина ми с лице заровено в калта! Една миризлива дупка е много повече, отколкото заслужават! Сега идете да я проверите, преди да са се върнали. Аз ще се разправям с папа — каза тя и затвори.
Джоджо не можа да повярва на ушите си — тя му беше затворила телефона.
— Направи обратен! — нареди той. — Връщаме се.
Томи Бой се опита да не се усмихва, докато плавно обръщаше буика обратно по Четиридесет и втора улица.
— Както кажеш, Джоджо. Ти си шефът.
69.
Когато беше на дванадесет, родителите на Томи Бой седнаха да си поговорят с него и му довериха нещо, което бяха крили от него през последните две години — фактът, че имаше коефициент на интелигентност 147.
— Е, и? — попита той.
— Е, това значи, че си като Айнщайн — каза Томазо Монтанари-старши. — Много си умен. По-умен си от всички останали.
— Е, и? — попита отново той.
— Ами, това е чудесно — каза майка му без особен ентусиазъм.
— Но ще бъде проблем — добави баща му, — а така или иначе вече си имаш достатъчно. Колко си висок в момента? Метър и осемдесет?
— Метър и осемдесет и пет.
— А си само на дванадесет години — каза баща му. — Затова ще изпъкваш. Децата ще ти се подиграват все едно си някаква откачалка.
Очите на Томи Бой се насълзиха.
— Искаш да кажеш, че ще ми викат Голямото пиле?
— Те са задници — отвърна Монтанари. — Всичките са по метър и двадесет и тежат по петдесет килограма мокри! Завиждат ти. Искат да се чувстваш гадно, защото имаш тяло на мъж, а те не. Знаеш ли защо с майка ти не ти казахме за коефициента на интелигентност още когато разбрахме?
Томи Бой поклати глава.
— Защото искахме да се чувстваш нормален. За лош късмет обаче си по-едър от всички останали. Още по-лошото е, че си и по-умен от тях. Хората те намразват от дъното на душата си, когато разберат, че си по-добър от тях.
Сълзите преляха и се плъзнаха по бузите на момчето.
— И какво да направя? — попита той.
Монтанари погледна към жена си. Знаеше, че този въпрос беше неизбежен, а отговорът му бе прост: „Сритай задниците на тези малки копеленца и ще видиш как бързо ще започнат да те уважават“.
Това обаче не отговаряше на разбиранията на Анджела, затова те вложиха всичките си родителски умения и измислиха друго разрешение.
— Виж, хлапе — каза баща му и сложи ръка на рамото му, — няма как да се преструваш на по-нисък, но можеш да се преструваш на тъп.
— Не на тъп — поправи го майка му, — а просто на не чак толкова умен. Ще се приспособиш към средата.
Оказа се, че това не е чак толкова лош съвет, особено когато Томи Бой започна да работи за Джоджо. Човекът беше много зле, но докато Томи Бой се правеше на щастливия тъпак, Джоджо се чувстваше по-висш от него.