— Помниш ли, Мафдет? — гласът долиташе сякаш някъде много отдалеч. — Знаеш ли какво е наказанието за тези, които прегрешат пред богинята? Чака те ужасна смърт, Мафдет.
Мафдет се взираше вцепенен в чудовището от подземния свят. Усети как непознатият разкъсва туниката му. Опита се да извика, разтресе се неконтролируемо, затърчи се като змия, за да избегне удара, но ножът потъна дълбоко между бедрата.
Втора глава
Бехен: смъртоносен
Залата на двете истини в храма на Маат в сърцето на Уасет, Тива, града на скиптъра, чакаше смълчана. Наблъсканата покрай стените тълпа бе затаила дъх, дори бе забравила обичайното си занимание — да зяпа. Никой не се възхищаваше на тъмнозелените и светлосивите стълбове и колони, които в подножието бяха украсени със златисти лотосови листа, а по върховете — със сребристи аканти, и не обръщаше внимание на излъскания до блясък мраморен под, който отразяваше като огледало сребърните цветя, пеперуди и птици, изрисувани по тавана. Залата на двете истини бе дом не само на правосъдието, но и на красотата. По стените бе изобразена богинята на истината Маат в различните й проявления: като красива млада жена, божествена принцеса, коленичила пред баща си Ра; като съдия в Залата на справедливостта, обградена от бога с лице на чакал Анубис и зеленокожия Озирис, с които претеглят душата и решават окончателната й съдба. В други сцени бе представена като принцеса воин, громяща създанията на подземния свят: Лайноеда, Месояда, Кръвопиеца, Кокалотрошача. Малко по-нататък бе изрисувана как държи везните на справедливостта или поднася перото на истината.
Целта на стенописите бе да напомнят на присъстващите, че се намират в залата на съда, където се оповестяват решенията на фараона и където всеки се прекланя пред безкрайната му мощ. Тук се издаваха смъртни присъди, престъпниците се изпращаха на кладите в пустинята или на Стената на смъртта край града.
Сега, в първите седмици на разлива в третата година от управлението на царица Хатусу, щеше да бъде произнесена смъртна присъда. Събралите се в съда чакаха решението със затаен дъх, току-що приключилият процес показваше здравата хватка на фараона — жена, едва навършила пълнолетие, върху управлението на Египет. Когато фараонът бе силен, никой не смееше да докосне гробниците в Долината на царете, но отслабеше ли за миг вниманието си, злото се развихряше и започваха грабежи и погроми в домовете на вечността на отсрещния бряг на придошлата река. През последните месеци тези случаи бяха зачестили, в тях бяха замесени хора с най-различен произход и ранг. Бяха арестувани не по-малко от двайсетина души — погребални жреци, жрици на богинята Мерецегер, чието светилище бе точно срещу Некропола, търговци и войници, високопоставени чиновници. Със зачервено от гняв лице Хатусу бе свикала царския съвет и бе настояла да се сложи край на обирите. А сега човекът, натоварен да въздава правосъдие от името на фараона, върховният съдия Амеротке, щеше да произнесе присъдите. Хатусу ясно му бе дала да разбере, че той трябва да покаже на цял Египет колко здраво е стиснала юздите на Царството на двете земи.
Хатусу бе дошла в съда рано сутринта, за да му обясни какво точно се очакваше от него. Царицата изглеждаше зашеметяващо красива: безупречната кожа бе стегната, очите й искряха, кръвта й кипеше. От гняв не можеше да си намери място и непрестанно крачеше напред-назад, меката й роба шумолеше, разноцветният шал се мяташе под акомпанимента на дрънченето на гривни и огърлици, които отразяваха светлината на факлите и лампите. Дори бе притиснала към врата на Амеротке инкрустираното с перли ветрило:
— Сигурен ли си, че са виновни? — бе попитала.
— Разбира се, божествена.
Амеротке бе приковал поглед в Уреус — двуглавата кобра, която се надигаше от диадемата, увенчала главата на Хатусу. В сегашното си състояние царицата бе по-опасна и от змия.
— Искам ги мъртви! — Хатусу прибра ветрилото, но след миг го отвори отново и настървено го заразмахва.
Великият везир Сененмут седеше с невъзмутимо лице на ниското столче и наблюдаваше как божествената му любовница се е отдала на не чак толкова божествен пристъп на ярост.
— Не бива да ви виждат, че се намесвате в делата на съда, господарке — обади се той. — Всичко свърши вече: гробниците са били ограбени, престъпниците са заловени, справедливостта ще възтържествува.
— Искам всички да го разберат. Искам дори хората в търговските градове в Делтата да осъзнаят, че съм фараон. Искам племената отвъд Четвъртия праг да треперят, щом чуят името ми.