— Генерал Сутан?
— Трябва да дойдете — повтори старецът задъхано. От къщата все още се чуваха сърцераздирателни писъци, от градината се разнесоха нови крясъци и викове.
— Генерал Сутан. — повтори Надиф.
Със свито сърце си припомни лицето на генерала, пронизителните очи, хлътналите бузи, извития ястребов нос. Старецът вече бе подкарал останалите слуги обратно, извърна се през рамо и му махна да ги последва. Стражникът влезе през главната порта. При други обстоятелства би се спрял да се възхити на разкошната градина, на високите смокини, на асмите, моравите и цветните лехи, на разноцветните беседки и езерцата. Но сега, стиснал синджира на Бака, забърза по чакълената алея към големите стъпала, на върха на които елегантна колонада отвеждаше към входа на къщата. Наоколо се щураха хора. Вътре слугите вече разкъсваха дрехите си в знак на дълбока скръб и печал. Една млада жена бе раздрала с нокти лицето си и посипваше главата си с пепел. Домашното куче се втурна срещу Бака, но песоглавецът разлютено изкрещя и кучето подви опашка.
Минаха през малката стая за гости, покрай издигнатото място за хранене, наобиколено с удобни шарени възглавници за сядане, и през кухнята, където още се усещаше сладостният аромат на приготвените за вечеря ястия. Домакинството на генерал Сутан — съпругата Луперна, главният писар Мена, личният прислужник Хеби и другите слуги — се бе скупчило в подножието на стълбата към терасата на покрива.
— Какво става тук? — извика гръмогласно Надиф и стовари яката тояга на пода, за да привлече вниманието им.
Младата съпруга на генерала се приближи към него като сомнамбул. Беше облечена като за празненство, красивата, обилно напоена с благовонни масла перука бе прихваната със сребриста панделка, тъмните бадемови очи бяха подчертани със зелен молив. Ноктите на ръцете бяха оцветени в искрящо зелено, а устните — начервени. Очите се бяха окръглили от страх, ръцете нервно подръпваха изящната огърлица около врата.
— Надиф! — Луперна протегна ръце и стражникът ги сграбчи. Бяха леденостудени.
— Господарке, какво се е случило?
Тя посочи към стълбите.
Надиф мина покрай нея. Хеби и Мена явно бяха в шок. Слугата се опита да го спре, но той го отблъсна и продължи нагоре. Стълбата бе досами вратата на кухнята. Той бавно се заизкачва, Бака неохотно го следваше. На последното стъпало спря и огледа елегантната тераса, обградена с жив плет. Видя дълъг креват, покрит под балдахин, няколко красиви полирани масички и столчета от акациево дърво. По ъглите бяха разположени саксии с цветя. Във въздуха се усещаше сладостният аромат на син лотос. Фитилите в разноцветните лампи трепкаха на вечерния бриз. В сумрака различи писалище, а до него — маса с кана вино и чаши. Понечи да се обърне и едва сега съзря проснатото пред леглото тяло, замотано в чаршафи. Беше генералът! Надиф го разпозна по жилестите ръце и високите ботуши, с които Сутан не се разделяше никога. Винаги бе отказвал да носи сандали и чехли, както подобаваше на мирен човек.
— Внимавайте! — обади се някой зад него.
— За какво да внимавам? — сопна се Надиф.
— За змиите.
Кракът на Надиф, устремил се към последното стъпало, замръзна във въздуха. Сега разбираше защо Бака бе толкова неспокоен. Стисна още по-здраво верижката на животното и се опита да си припомни наученото в пустинята. Стоеше неподвижен като статуя, само погледът му шареше в сумрака. В първия момент не видя нищо, но след това чаршафът на пода помръдна и стражникът едва потисна вика си. Изпод платното се показа дълга усойница и пропълзя към подносите с храна на пода. Изведнъж осъзна, че смъртоносните гадини са плъпнали по цялата тераса. Сенките се раздвижиха, изпод леглото изпълзяха още змии.
Беше видял достатъчно, за момента нищо повече не можеше да направи. Надиф се спусна по стълбите. Спомни си с каква омраза и презрение старият пълководец се отнасяше към всички влечуги. Неприязънта му към змии бе станала пословична в цяла Тива. Надиф върза синджира на Бака за една халка на стената и попита:
— Кой се е качвал горе?
— Аз. — Луперна се бе посъвзела от шока, но продължаваше да плаче, сълзите се търкаляха по красивото лице и размазваха боите. — Чух писъците — ръката й несъзнателно се стрелна към устата, проблеснаха лакирани нокти. — Тъкмо мислех да се кача при него, както обикновено, и чух ужасните писъци. Изтичах насам, Хеби бе на пост при стълбата. Качих се. по-точно — и двамата се качихме. Съпругът ми седеше на ръба на леглото, ръцете и краката му се тресяха, не можеше да помръдне. Една змия се бе