— Тревожа се за нея — каза Чери — Тревожа се, защото виждам, че нещо я измъчва. Получи някакво писмо и с него започна всичко.
— Тя трябва да седи на спокойствие — съгласи се мъжът на Чери. — Да седи спокойно, да чете книги от библиотеката и може би от време на време да си приказва с някои приятели.
— Обмисля нещо. Някакъв план. Чуди се как да се захване с нещо, така си мисля.
Чери прекъсна разговора, взе подноса с кафе и отиде да го занесе на мис Марпъл.
— Познаваш ли някоя си мисис Хейстингс? Трябва да живее в някоя от новите къщи тук — попита я мис Марпъл. — И при нея работи някоя си мис Бартлет…
— Да не би да имате предвид къщата в края на селото, която беше пребоядисана и ремонтирана наскоро? Собствениците й отдавна не са се появявали. Не знам как се казват. Защо ви интересуват? Те са най-обикновени хора, струва ми се.
— Роднини ли са с тази мисис Хейстингс?
— Не. Струва ми се, че са само приятели.
— Чудя се защо… — мис Марпъл замълча.
— Какво се чудите?
— Нищо — отговори мис Марпъл. — Моля те, разчисти малкото писалище, дай ми писалката и няколко листа. Искам да напиша писмо.
— На кого? — попита Чери с естественото за хората като нея любопитство.
— На сестрата на един свещеник — отговори мис Марпъл. — Името му е пастор Прескът.
— Това е онзи, с когото сте се запознали в чужбина, нали? Показахте ми снимката му в албума си.
— Да, същият.
— Да не би да се чувствате зле? Щом искате да пишете на свещеник…
— Чувствам се съвсем добре — прекъсна я мис Марпъл — и искам да се заема с нещо колкото се може по-скоро. Не е изключено мис Прескът да е в състояние да ми помогне.
Скъпа мис Прескът — написа мис Марпъл. — Надявам се, че все още ме помните. С Вас и брат Ви се срещнахме на остров Сен Оноре в Карибско море. Надявам се, че пасторът е добре и че студеното време през зимата не се е отразило зле на астмата му.
Пиша Ви, за да Ви помоля, ако можете да ми дадете адреса на мисис Уолтърс — Естер Уолтърс, секретарката на мистър Рафиъл, която може би също помните оттогава. На времето тя ми го даде, но за жалост не помня къде съм го оставила. Искам да й пиша, защото трябва да й съобщя някои неща, свързани с цветарството, които тя искаше да научи, но аз не бях в състояние да й кажа тогава. Преди няколко дни чух от друг човек, че се е омъжила повторно, но той не беше много сигурен дали това е така наистина. Може би Вие знаете за нея повече от мен.
Надявам се че не Ви притеснявам много с молбата си. Желая много здраве на Вас и на брат Ви. Искрено Ваша, Джейн Марпъл.
Мис Марпъл се почувства по-добре, след като изпрати това писмо.
— Поне — каза тя — се заех да правя нещо. Не че се надявам на кой знае какво, но все пак писмото може и да помогне.
Отговорът на мис Прескът пристигна почти веднага. Тя беше оправна жена, писмото й беше приятно и в него бе написала нужния адрес.
Не съм чула нищо конкретно за Естер Уолтърс — пишеше тя, — но подобно на Вас, един познат ми каза, че е прочел обява за брака й. Доколкото ми е известно, сега името й е Алдерсън или Андерсън. Адресът й е: Уинслоу Лодж, близо до Олтън, Хантс. Брат ми Ви поздравява. Жалко, че живеем толкова далеч — ние сме в северна Англия, а Вие сте на юг от Лондон. Надявам се да се срещнем в недалечно бъдеще по някакъв повод. Искрено Ваша, Дж. Прескът.
— Уинслоу Лодж, Олтън — промърмори мис Марпъл, докато записваше адреса. — Не е толкова далеч оттук. Не, никак не е далеч. Бих могла… не знам кое ще е най-добре… Може би с такси от „Инч“… Малко е скъпичко, но пък ако има някакъв резултат, съвсем оправдано ще мога да поискам сумата да ми се възстанови. Дали да й пиша преди това или да оставя всичко на случайността? Струва ми се, че ще е по-добре да рискувам. Горката Естер. Едва ли ме помни с някакви добри чувства.
Мис Марпъл се замисли. Не беше изключено това, което бе направила тогава, да беше спасило Естер Уолтърс от смърт в недалечно бъдеще. Поне така смяташе мис Марпъл, но може би Естер Уолтърс не вярваше в това.
— Приятна жена — промърмори мис Марпъл тихо. — Много приятна жена. От онези, които като нищо могат да се омъжат за нехранимайко. Би се омъжила дори за убиец, ако има тази възможност. Все още ми се струва — продължи тя още по-тихо, — че спасих живота й. Всъщност, сигурна съм в това, но не мисля, че тя ще се съгласи с моето мнение. Може би ме мрази и поради това ще ми бъде още по-трудно да я накарам да ми каже, каквото знае. Все едно, мога да опитам. Това е по-добре, отколкото да седя тук и да чакам, чакам, чакам…
Възможно ли беше мистър Рафиъл да се е пошегувал с нея, когато е написал това писмо? Той не беше особено мил човек, би могъл да е много невнимателен с чувствата на хората.