— Да, има много възможности — съгласи се Естер. — Аз не бих очаквала да ви срещна тук, защото това не е вашият район, нали?
— Не, не е. Не че сте толкова далеч от Сейнт Мери Мийд, където живея аз, струва ми се, че разстоянието е само двадесет и пет мили… Но двадесет и пет мили в провинцията, ако нямаш кола… Естествено, аз не мога да си позволя кола, а и освен това не умея да шофирам, така че и да имах нямаше да е от голяма полза… Така че се виждам само със съседите си, които живеят на автобусната линия… Иначе трябва да ходя при приятелите си с такси…
— Изглеждате много добре — каза Естер.
— Тъкмо щях да кажа, че вие изглеждате много добре, мила, нямах представа, че живеете тук.
— Тук съм съвсем отскоро. Всъщност, откакто се омъжих.
— О, не знаех, че сте се омъжили. Интересно… Сигурно не съм обърнала внимание на съобщението. Винаги чета колонката във вестника…
— Омъжена съм вече от четири или пет месеца — каза Естер. — Името ми сега е Андерсън.
— Мисис Андерсън. Да, трябва да го запомня. А мъжът ви?
Тя си помисли, че би било неестествено, ако не я попита за мъжа й. Старите моми са ужасно любопитни.
— Той е инженер — отговори Естер. — Ръководи един бранш на „Таим & Моушън“. Той е… — тя се поколеба — малко по-млад от мен.
— Така е много по-добре — отбеляза мис Марпъл веднага. — О, много по-добре. В наши дни мъжете остаряват толкова по-бързо от жените… Зная, някои казват, че не е вярно, но съм сигурна, че е истина. Искам да кажа, имат да се грижат за толкова много неща… Може би се безпокоят заради работата си прекалено много… А след това получават високо кръвно или ниско кръвно, а понякога имат и проблеми със сърцето… Предразположени са и към стомашни язви… Не мисля, че ние жените се притесняваме чак толкова много. Струва ми се, че ние сме по-силният пол.
— Може би е така — отговори Естер.
Тя се усмихна на мис Марпъл и мис Марпъл се почувства окуражена. Последния път, когато видя Естер, бе останала с впечатлението, че Естер я мрази. Може би наистина я мразеше тогава, но сега… Сега може би дори й беше малко благодарна. Трябва да си е дала сметка, че сега можеше да лежи под някоя каменна плоча в църковния двор, вместо да живее щастливо, може би, с мистър Андерсън.
— Изглеждате много добре — каза тя. — И много весела.
— Вие също, мис Марпъл.
— Е, разбира се, вече съм доста стара. Имам много болести… Не, нищо фатално, но на моята възраст човек или има ревматизъм, или нещо друго го боли… И краката ми вече не са това, което бяха по-рано. И ръцете, и рамото, и гърбът… О, мила, човек не трябва да говори за тези неща. Каква хубава къща имате!
— Да. В нея сме отскоро. Преместихме се преди четири месеца.
Мис Марпъл се огледа. Нейното първо впечатление беше същото. Освен това си бе помислила, че живеят доста добре — мебелите бяха скъпи и комфортни, почти луксозни. Хубави завеси, хубави покривки… Е, не личеше особен вкус, но това не можеше и да се очаква. Струваше й се, че знае коя е причината за тази заможност. Смяташе, че тя се дължи на завещанието на покойния мистър Рафиъл. Радваше се, че той не е променил решението си.
— Предполагам, че сте прочели съобщението за смъртта на мистър Рафиъл — каза Естер, сякаш можеше да прочете мислите на мис Марпъл.
— Да. Да, наистина. Преди около месец, нали? Толкова жалко! Толкова се разстроих, въпреки че знаех… Той сам го казваше, нали? Няколко пъти спомена, че не му остава много да живее. Приемаше храбро тези неща, нали?
— Да, настина. Той беше смел човек и много добър при това — каза Естер. — Знаете ли, когато започнах работа при него, той ми каза, че ще ми плаща добра заплата, но ще трябва да спестявам, защото не бивало да очаквам нищо повече от него. А той много държеше на думата си, нали? Изглежда този път е променил решението си.
— Изглежда — каза мис Марпъл. — Много се радвам за това. Помислих си, че може би… Не, че той е казвал нещо, разбира се… но се чудех…
— Завеща ми много пари — каза Естер. — Изненадващо голяма сума. Наистина се изненадах. В началото дори не можех да повярвам.
— Предполагам, че целта му е била да ви изненада. Струва ми се, че беше от тези хора… А завеща ли нещо — добави мис Марпъл — на… как му беше името… прислужникът му …масажистът?
— На Джаксън? Не, не му завеща нищо, но ми се струва, че през последната година му даде доста пари.
— А виждали ли сте Джаксън оттогава?