Горкият мистър Рафиъл. Единият от корабите, вече изчезнал завинаги в нощта, беше доста интересен. Веднъж след като свикнеш с грубостта му, би могло дори да го сметнеш за симпатичен човек, нали? Не! Тя поклати глава. Държанието на Мистър Рафиъл не би могло да бъде приемливо за нея. И беше крайно време да престане да мисли за него.
Кораби, отминаващи в нощта, кораби, които разговарят; само сирени, далечни гласове в мрака.
Сигурно никога повече нямаше да мисли за мистър Рафиъл. Реши да следи дали за него няма да пише нещо в „Таймс“, макар че се съмняваше. Той не беше известен човек. Не беше прочут. Просто беше много богат. Разбира се, вестниците пишеха за много хора единствено, защото са богати, но й се струваше, че мистър Рафиъл не беше от тях — той не беше едър индустриалец, не беше известен банкер. Просто през целия си живот бе печелил невероятни количества пари…
ГЛАВА 2
Кодова дума „Немезида“1
I
Някъде около седмица след смъртта на мистър Рафиъл мис Марпъл взе едно писмо от подноса със закуската си и го разгледа внимателно, преди да го отвори. Другите две писма, пристигнали със сутрешната поща, съдържаха сметки или може би квитанции за платени сметки. И в двата случая за нея те не представляваха особен интерес. Третото може би представляваше.
Пощенско клеймо от Лондон, написан на машина адрес, продълговат пощенски плик с добро качество. Мис Марпъл го сряза с ножа за писма, който винаги й беше подръка върху подноса. Беше изпратено от господата „Бродриб & Шустър“, адвокати и нотариуси, с адрес някъде в Блумсбъри. С учтив и почтителен тон те й предлагаха да ги посети в кантората им някъде през следващата седмица, за да обсъдят предложение, което би могло да представлява интерес за нея. Предлагаха това да стане в четвъртък, 24-ти. Ако тази дата не била приемлива, молеха да ги уведоми кога в скоро време би могла да отиде в Лондон. Накрая пишеха, че са били адвокати на покойния мистър Рафиъл, с когото тя се познавала.
Мис Марпъл се намръщи озадачена. Изправи се доста по-бавно, отколкото обикновено, без да престава да мисли за току-що полученото писмо. Чери я придружи до долния етаж. Тя винаги беше на разположение при подобни случаи, за да е сигурна, че мис Марпъл няма да пострада при слизането си по стълбите, които бяха от стария тип, и точно по средата правеха остър завой.
— Добре се грижиш за мен, Чери — каза й мис Марпъл.
— Така и трябва — отговори Чери. — Добрите хора не са много.
— Благодаря ти за комплимента — каза мис Марпъл, след като без произшествия стъпи и с двата крака на долния етаж.
— Да не би да се е случило нещо? — попита Чери. — Изглеждате малко разтревожена.
— Не, нищо особено — отвърна мис Марпъл. — Просто получих едно доста необикновено писмо от една адвокатска фирма.
— Да не би някой да иска да ви съди? — попита Чери, която бе склонна да свързва писмата на адвокатските фирми с мисълта за неприятности.
— О, не. Не мисля така — отговори мис Марпъл. — Няма нищо такова. Молят ме да отида следващата седмица при тях в Лондон.
— Може би някой ви е оставил наследство? — предположи Чери с надежда в гласа.
— Това според мен е много малко вероятно — каза мис Марпъл.
— Човек никога не знае…
Мис Марпъл седна на стола, извади плетката от бродираната торбичка и се замисли над възможността мистър Рафиъл да й е оставил някакво наследство. Сега това й се струваше още по-малко вероятно, отколкото в началото, когато Чери изказа предположението. Помисли си, че мистър Рафиъл не беше такъв човек.
Не й беше възможно да отиде до Лондон на предложената дата. Точно тогава трябваше да участва в събрание на женското дружество, на което щеше да се обсъжда набирането на средства за една малка пристройка, но изпрати писмо, в което предлагаше ден през следващата седмица. След време получи отговор, в който я уведомяваха, че приемат предложението й безусловно. Зачуди се що за хора са тези адвокати Бродриб и Шустър. Писмото беше подписано от Дж. Р. Бродриб, който изглежда беше старшият съдружник. Не беше изключено, мислеше тя, мистър Рафиъл да й е оставил някой малък спомен в завещанието си. Може би някаква книга за редки цветя, която е намерил в библиотеката си, и е решил, че с нея може да зарадва възрастната дама, толкова влюбена в градинарството. Може би някоя не много скъпа брошка, принадлежала на някоя от лелите му. Тези догадки я забавляваха. Наистина бяха само догадки, защото изпълнителите, ако тези адвокати наистина бяха изпълнители на завещанието на мистьр Рафиъл, биха изпратили подобен предмет по пощата, без да настояват да се срещнат с нея.