— Изненадва ли ви това?
— Не. За нея да направи това би било напълно естествено, така че нищо чудно. Тя вече е искала да избяга, да се спаси… от всичко това, с което е трябвало да живее. Точно както Верити е искала да избяга от живота си там. Странно е, струва ми се, че много често възмездието, което човек предизвиква върху себе си, прилича на деянието, с което го е заслужил.
— Говорите сякаш съжалявате повече за нея, отколкото за убитото от нея момиче.
— Не — отговори мис Марпъл. — Просто това съжаление е различно. Съжалявам за Верити заради всички неща, които е пропуснала и които много скоро е щяла да получи… Живот изпълнен с любов и грижи за мъжа, когото си е избрала и когото наистина е обичала. С цялото си сърце. Пропуснала е всичко това и нищо не може да й го върне. За нея съжалявам заради това, което не е имала. Но е избегнала страданията, които е трябвало да преживее Клотилд. Тъга, скръб, нещастие, страх, все по-пълно отдаване на злото. Клотилд е трябвало да живее с всичко това. Скръб, изгубена любов, която никой не би могъл да й върне… Трябвало е да живее с двете си сестри, които са подозирали, които са се страхували от нея… И най-накрая, трябвало е да живее с момичето, погребано в градината…
— Верити?
— Да. Заровена в градината, в гробницата, приготвена от самата Клотилд. Тя никога не е напускала Старата господарска къща и мисля, че Клотилд е долавяла това присъствие. Може би понякога дори я е виждала, струвало й се е, че я вижда, когато е отивала да набере свежи цветя. Тогава трябва да се е чувствала много близо до Верити. Нищо по-лошо от това не би могло да й се случи, нали? Нищо по-лошо…
ГЛАВА 23
Накрая
I
— От тази възрастна жена ме побиват тръпки — каза сър Андрю Макнийл, след като благодари на мис Марпъл и се сбогува с нея.
— Толкова мила и в същото време толкова безмилостна — каза специалният пълномощник.
Професор Уонстед придружи Мис Марпъл до колата си, която чакаше долу, и се върна, за да размени няколко последни думи с присъстващите.
— Какво мислиш за нея, Едмънд? — попита вътрешният министър.
— Тази жена ми вдъхва повече страх, отколкото която и да било друга.
— Безмилостна? — попита професор Уонстед.
— Не, не. Нямах предвид това, но… наистина може да те хване страх от нея.
— Немезида — каза професор Уонстед замислено.
— Тези две жени — каза представителят на прокуратурата — тези, които са се грижели за нейната безопасност, я описаха по доста удивителен начин онази нощ. Влезли в къщата много лесно, скрили се в някаква малка стаичка на първия етаж, докато всички се качат горе, след това едната влязла в гардероба в спалнята, а другата се скрила в коридора, за да наблюдава. Тази от гардероба казва, че когато излязла навън, видяла старицата да седи на леглото с някакъв пухкав розов шал около раменете и с напълно спокойно лице да приказва като че ли е на някаква вечеринка. Доста ги е изненадала.
— Розов пухкав шал — каза професор Уонстед. — Да, да… Спомням си…
— Какво си спомняш?
— Стария Рафиъл. Той ми разказа за нея и много се смя. Каза, че никога нямало да забрави един момент от живота си… Когато една от най-смешните и бъбриви старици влязла в спалнята му в хотела на остров Сен Оноре с пухкаврозов шал около раменете и му казала да става и да направи нещо, за да предотврати някакво убийство. Той я попитал: „Какво те прихваща по това време?“ А тя отговорила, че била Немезида. Немезида! Рафиъл каза, че не можел да си представи никой, който по-малко да прилича на Немезида. Харесва ми този розов шал — добави професор Уонстед замислено. — Много ми харесва…
II
— Майкъл — каза професор Уонстед. — Искам да ти представя мис Джейн Марпъл, която положи доста усилия заради теб.
Тридесет и двегодишният млад мъж изгледа белокосата, немощна старица със съмнение.
— Хм… Да… — промърмори той. — Чух за това. Много съм ви благодарен.
Той погледна професор Уонстед.
— Вярно ли е, че ще ме помилват или нещо такова?
— Да. Съвсем скоро ще ви освободят. След много малко време вие отново ще сте свободен човек.
— О! — възкликна Майкъл неуверено.
— Предполагам, че ще ви трябва малко време докато свикнете — каза мис Марпъл мило.
Тя го погледна замислено. Представи си го как е изглеждал преди десет години. Все още беше привлекателен, макар че лицето му беше напрегнато. Привлекателен, да. „Тогава трябва да е бил още по-привлекателен — помисли си тя. — Трябва освен това да е бил чаровен и весел.“ Сега тези неща ги нямаше, но може би след известно време щяха да се върнат. Слаби устни и красиво оформени очи, които гледаха събеседника право в лицето и които може би са му били много полезни, когато се е налагало да лъже. На кого приличаше толкова много? Тя се впусна в спомени. На Джонатан Бъркин, разбира се! Той пееше в хора. Наистина имаше хубав баритон. А как тичаха момичетата след него! И имаше хубава работа при мистър Гейбриъл. Жалко заради онази история с чековете…