— Добре ли си? — само кимнах, внезапно загубил доверие в гласа си. Той каза: — Много съжалявам за смъртта на Джо-Ан — за втори път произнасяше името на низвергнатия.
— Не заслужаваше да умре така — рекох.
— В много отношения той получи повече, отколкото му се полагаше — бърза смърт от ръката ти. Можеше да е далеч по-зле…
— Нека не говорим повече за това; свършено е — обърнах се към Широ и го попитах кога е напуснал Хаги.
— Преди повече от година. Смъртта на владетеля Шигеру ме изпълни с дълбока скръб и повече нямах желание да служа на Отори, след като него… и вас… вече ви нямаше. Това е моят роден град; бях изпратен да чиракувам в Хаги едва десетгодишен, преди повече от трийсет години.
— Учуден съм, че са те пуснали да си идеш — рекох, тъй като майстори дърводелци с уменията на Широ обикновено се ценяха високо и бяха ревниво пазени за клана.
— Платих им — отвърна той през смях. — Владението няма пари; ще пуснат всеки, стига в замяна да им даде достатъчно в брой.
— Няма пари? — възкликнах аз. — Че Отори са един от най-богатите кланове в Трите провинции. Какво е станало?
— Война, лошо управление, алчност. А и пиратите не помагат особено. Морската търговия е в застой.
— Това е окуражителна новина — рече Макото. — Могат ли да си позволят да поддържат армията си?
— Едва ли — отвърна Широ. — Воините са добре въоръжени — по-голямата част от приходите на владението се харчат за брони и оръжия, но храната вечно не стига, а данъците са убийствени. Има голямо недоволство. Ако владетелят Такео се върне в Хаги, смятам, че половината армия ще се присъедини към него.
— Вече знае ли се, че възнамерявам да се върна? — попитах.
Чудех се каква ли шпионска мрежа поддържаха Отори и кога тази вест щеше да се върне при тях. Дори и понастоящем да не можеха да си позволят да плащат на Племето, Кикута със сигурност щяха да работят за тях безплатно.
— Всички се надяват на това — отвърна Широ. — И след като владетелят Араи не ви е екзекутирал, както си мислехме, че ще стори…
— И аз така смятах! — заяви Макото. — Имах чувството, че съм пристигнал само за да те видя за последен път!
Широ впери поглед в спокойното езеро, сега тъмносиво на фона на гаснещия ден.
— Тогава щеше да стане алено — каза той тихо. — Не един стрелец се бе прицелил във владетеля Араи.
— Не говори такива неща — предупредих го. — Вече сме съюзници. Признах го за свой военачалник.
— Може — изсумтя Широ. — Но не Араи се изкатери по крепостната стена в Инуяма, за да отмъсти за владетеля Шигеру.
Широ и семейството му — съпругата му, двете му дъщери и зетьовете му — ни накараха да се почувстваме уютно в току-що ремонтираната част от къщата. Споделиха с нас вечерята си, а после двамата с Макото отидохме да пийнем вино с Араи. Настроението беше весело, дори буйно — Араи очевидно бе убеден, че последната крепост на противника щеше да рухне в най-скоро време.
А после какво? Не исках да се замислям твърде много за бъдещето. Араи държеше да ме види установен в Хаги, където щях да убедя Отори да сключат съюз с него; вярвах, че той искрено желаеше чичовците на Шигеру да си получат заслуженото наказание. Но все още се надявах да си върна съпругата и ако бе предопределено да управлявам от море до море, на някакъв етап щеше да ми се наложи да се изправя и срещу Араи. Засега обаче бях дал клетва да му служа предано…
Пих необуздано, посрещайки с охота резливата утеха на виното с надеждата поне за известно време да замъгли мислите ми.
Нощта бе кратка. Далеч преди разсъмване първите войници на Араи вече се суетяха наоколо, подготвяйки се за дългото пътуване. Докато настъпи часът на дракона19, те всички бяха поели на път и за известно време градът отново потъна в тишина, докато на сутринта отново бе огласен от звуците на възстановителните дейности. Сакаи и Хироши бяха прекарали нощта при конете — и то за щастие, както се оказа, тъй като двама войници независимо един от друг се бяха опитали да потеглят с Шън за възмущение на Хироши, твърдейки, че конят е техен. Изглежда, репутацията му бе пораснала с моята.
Прекарах деня в планиране. Подбрах мъжете, които можеха да плуват или имаха някакви познания за кораби и море — всичките Отори, както и някои от местните, които се бяха присъединили към нас след пристигането ни на крайбрежието. Прегледахме броните и оръжията и снабдихме моряците с най-доброто. Пратих копиеносци до гората да отсекат тояги и прътове за мъжете, които щяха да тръгнат с Кахей. Всички останали получиха нареждане да помогнат във възстановителната работа след бурята или в прибирането на оцелялата реколта. Макото тръгна за крайбрежието, за да се свърже с Рьома и да запознае Терада с подробностите на нашия план. Походът на Араи по суша щеше да отнеме два пъти повече време от нашето пътуване по море, тъй че ние разполагахме с достатъчно време да се подготвим напълно.